— Ето такъв — каза той и тикна юмрука си с големия златен пръстен в лицето ѝ. Граф де Кабра се втурна забързано в коридора и веднага позна слабия и строен четирийсетгодишен мъж, който заплашваше дуенята на инфантата със стиснат юмрук, съпроводен от неколцина ужасени служители, и ахна:
— Кралят!
В същия миг дуенята разпозна новия герб на Англия — съчетанието от розите на Йорк и Ланкастър — и се отдръпна стреснато. Графът се закова на място и забързано направи нисък поклон.
— Това е кралят — изсъска той; гласът му бе приглушен, защото говореше, отпуснал глава върху коленете си. Дуенята леко ахна от ужас и се отпусна в дълбок реверанс.
— Изправете се — нареди кратко кралят. — И я доведете.
— Но тя е принцеса на Испания, ваша светлост — каза жената, като се изправи, но остана с ниско сведена глава. — Тя трябва да остане в усамотение. Не може да я виждате преди сватбения ѝ ден. Такава е традицията. Благородниците от нейната свита заминаха да ви обяснят…
— Това е вашата традиция. Не моята. И тъй като тя е моя снаха в моята страна, под моите закони, ще се подчинява на моята традиция.
— Тя е възпитана изключително внимателно, изключително скромно, изключително благоприлично…
— Тогава ще е истински потресена да види разгневен мъж в спалнята си. Мадам, предлагам да я доведете веднага.
— Няма да го сторя, ваша светлост. Аз приемам заповеди лично от кралицата на Испания, а тя ме натовари със задачата да се погрижа към инфантата да се проявява цялото възможно уважение и поведението ѝ да бъде във всяко отношение…
— Мадам, можете да приемете от мен заповедите си за работа, или заповедите си за напускане. Не ме е грижа кое от двете. Сега кажете на момичето да излезе, или се кълна в короната си, че аз ще вляза, а ако я заваря гола в леглото, то тогава тя няма да е първата жена, която съм виждал в такова положение. Но по-добре да се моли да е най-хубавата.
При това оскърбление испанската дуеня напълно пребледня.
— Избирайте — изрече коравосърдечно кралят.
— Не мога да доведа инфантата — каза тя упорито.
— За Бога! Достатъчно! Кажете ѝ, че влизам веднага.
Тя се дръпна назад като наежена врана, с лице, побеляло от потрес. Хенри ѝ даде няколко мига да се подготви, а след това я предизвика да му се противопостави, като влезе зад нея.
Стаята се осветяваше само от свещи и от светлината на огъня. Завивките на леглото бяха отметнати назад, сякаш момичето бе скочило набързо. Хенри отбеляза колко интимно бе усещането да бъде в спалнята ѝ, докато завивките ѝ бяха още топли, с уханието ѝ, витаещо в затвореното пространство, преди да я погледне. Тя стоеше до леглото, положила едната си малка бяла ръка върху украсената с резба дървена колона. Раменете ѝ бяха загърнати с тъмносиня наметка, а бялата ѝ нощница, украсена със скъпа дантела, се подаваше през пролуката отпред. Пищната ѝ кестенява коса, сплетена за сън, се спускаше надолу по гърба ѝ, но лицето ѝ беше изцяло забулено с набързо метнат воал от тъмна дантела.
Доня Елвира се стрелна между момичето и краля.
— Това е инфантата — каза тя. — Забулена до сватбения си ден.
— Не и на цената, която платих — каза Хенри Тюдор остро. — Ще видя какво съм купил, благодаря ви.
Той пристъпи напред. Отчаяната дуеня едва не се хвърли на колене.
— Скромността ѝ…
— Да не би да има някакъв ужасен белег? — настоя той, принуден да изрече гласно най-големия си страх. — Някакъв недъг? Да не би да има белези от шарка и да не са ми казали?
— Не! Кълна се.
Безмълвно, момичето повдигна бялата си ръка и докосна изящния дантелен крайчец на воала си. Дуенята ѝ ахна в знак на протест, но не можеше да направи нищо, за да спре принцесата, когато тя повдигна воала, а после го отметна назад. Ясните ѝ сини очи се взираха в набразденото от бръчки, гневно лице на Хенри Тюдор, без да трепнат. Кралят се вгледа в нея, изпивайки я с поглед, а после изпусна лека въздишка на облекчение при вида ѝ.
Тя беше съвършено красива: гладко, заоблено лице, прав, дълъг нос, съблазнителна уста с пълни, нацупени устни. Видя, че брадичката ѝ бе вдигната, погледът — предизвикателен. Това не бе плаха девица, страхуваща се от похищение. Това беше борбена принцеса, която се държеше на положение дори в този изключително напрегнат миг на смущение.