— Аз съм принцеса на Уелс още от тригодишна възраст — поправи го тя. — Винаги ме наричаха Каталина, инфанта, принцеса на Уелс. Знаех, че това е съдбата ми. — Тя погледна Артур, който все още седеше безмълвно, вперил поглед в масата. — Цял живот съм знаела, че ще се оженим. Беше мило от ваша страна да ми пишете толкова често. Това ме караше да чувствам, че не сме напълно непознати.
Той се изчерви:
— Нареждаха ми да ви пиша — каза неловко. — Като част от учението ми. Но обичах да получавам отговорите ви.
— За Бога, момче, не може да се каже, че имаш блестящ ум, нали? — запита критично баща му.
Лицето на Артур поаленя чак до ушите.
— Нямаше нужда да ѝ казваш, че са ти нареждали да пишеш — заяви баща му. — По-добре да я оставиш да си мисли, че си пишел по свой избор.
— Нямам нищо против — каза Каталина тихо. — И на мен ми нареждаха да отговарям. Всъщност бих искала винаги да си говорим истината.
Кралят нададе смях, подобен на лай.
— Преди да мине и година, вече няма да искате — предрече той. — Тогава изцяло ще предпочитате вежливата лъжа. Великият спасител на брака е взаимното неведение.
Артур кимна покорно, но Каталина само се усмихна, сякаш наблюденията на краля бяха интересни, но не непременно верни. Хенри установи, че момичето го дразни, и все хубостта ѝ го вълнува.
— Смея да предположа, че вашият баща не споделя с майка ви всяка мисъл, която му минава през ума — каза той, като се опитваше да я накара да го погледне отново.
Успя. Тя му отправи продължителен, бавен, преценяващ поглед със сините си очи.
— Навярно не — призна тя. — Няма как да знам. Не е подобаващо да знам. Но независимо дали ѝ казва или не, майка ми и без друго знае всичко.
Той се засмя. Тя притежаваше наистина възхитително чувство за достойнство, при положение, че едва стигаше до гърдите му.
— Да не би майка ви да е ясновидка? Нима е надарена със Зрението?
Тя не се засмя в отговор.
— Тя е мъдра — каза простичко. — Тя е най-мъдрият монарх в Европа.
Кралят си помисли, че би било глупаво да се опитва да ограничи предаността на една девойка към майка ѝ, и би било грубо да изтъква, че майка ѝ може и да беше обединила кралствата Кастилия и Арагон, но че все още беше далеч от създаването на една мирна и обединена Испания. Тактическото умение на Изабела и Фердинанд бе превърнало мавърските кралства в една държава, но тепърва им предстоеше да накарат всички да приемат техния мир. Пътуването на самата Каталина до Лондон бе смущавано от бунтовете на маври и евреи, които не можеха да понасят тиранията на испанските владетели. Той смени темата:
— Защо не ни покажете някой танц? — запита, като си мислеше, че би искал да я види как се движи. — Или и това не е позволено в Испания?
— След като съм английска принцеса, трябва да науча вашите обичаи — каза тя. — Една английска принцеса би ли станала посред нощ да танцува за краля, след като той е нахълтал в покоите ѝ?
Хенри се засмя на думите ѝ:
— Ако има разум, би го сторила.
Тя му отправи лека, сдържана усмивка.
— Тогава ще танцувам с дамите си — реши тя, надигна се от мястото си на високата маса и слезе до средата на стаята. Хенри забеляза, че тя повика една дама по име — Мария де Салинас, хубаво, тъмнокосо момиче, което бързо дойде да застане до Каталина. Още три млади жени, преструвайки се на свенливи, но изгарящи от нетърпение да покажат уменията си, излязоха напред.
Хенри ги огледа внимателно. Беше помолил техни испански величества всички компаньонки на дъщеря им да са красиви, и със задоволство видя, че независимо за колко груба и невъзпитана бяха сметнали молбата му, те се бяха съгласили с нея. Всички момичета бяха привлекателни, но никое от тях не засенчваше с хубостта си принцесата, която се изправи, овладяна и сдържана, а после вдигна ръце и плесна, за да нареди на музикантите да засвирят.
Веднага забеляза, че тя се движеше като чувствена жена. Танцът беше „павана“ — бавен церемониален танц — и тя се движеше с полюшващи се бедра и със спуснати тежки клепачи на очите, с лека усмивка на лицето. Беше добре обучена: учеха всички принцеси как да танцуват в дворцовия свят, където танците, пеенето, музиката и поезията бяха по-важни от всичко друго; но тя танцуваше като жена, която оставя музиката да я движи, и Хенри, който имаше известен опит, смяташе, че жените, които усещат ритъма на музиката, са жени, които откликват на ритмите на страстта.
Удоволствието, което му доставяше да я гледа, премина в чувство на нарастващо раздразнение, че това изящно същество ще бъде положено в студеното легло на Артур. Не можеше да си представи как това вглъбено, отдадено на науките момче предизвиква и възбужда страст у това момиче с напъпила женственост. Представяше си, че Артур ще се суети непохватно и навярно ще ѝ причини болка, а тя ще стисне зъби, за да изпълни дълга си както подобава на една жена и кралица и после, най-вероятно, ще умре при раждане, и щеше да се наложи цялото представление за намиране на съпруга за Артур да се повтори, без никаква облага за него, а само тази дразнеща, вбесяваща възбуда, която това момиче изглежда предизвикваше у него. Хубаво беше, че е привлекателна, тъй като щеше да краси кралския му двор; но беше дразнещо, че той изпитваше толкова силно привличане към нея.