Изправям се на крака и сключвам ръце пред лицето си, за да скрия треперещата си уста. Не успявам да се сдържа, и очите ми се изпълват със сълзи. Той се е нарекъл „Рицарят Вярно Сърце“ — обявил е пред света възвръщането на предаността и любовта си към мен. Жените от моята свита отстъпват назад, за да мога да видя балдахина, който той е наредил да окачат около цялата кралска ложа. Поръчал е да забодат навсякъде по него малки гербове с преплетени инициали „Х“ и „К“. Накъдето и да погледна, на всеки ъгъл на арената за турнири, върху всяко знаме, върху всяка колона, има инициали „Х“ и „К“, изписани заедно. Той е използвал този голям турнир, най-хубавият и най-пищният, който Англия някога е виждала, за да покаже на света, че ме обича, че е мой, че сърцето му ми принадлежи, и че това сърце е вярно.
Оглеждам се наоколо, към придворните си дами, изживявайки пълния си триумф. Ако можех да говоря свободно, щях да им кажа: „Ето! Приемете това като предупреждение. Той не е мъжът, за когото го смятахте. Той не е мъж, който би се отвърнал от законната си съпруга. Не е мъж, когото можете да съблазните, независимо колко умели са хитрините ви, колко лукаво шушукате против мен. Той ми даде сърцето си, и сърце му е вярно.“ Обхождам ги бързо с очи, тях, най-хубавите момичета от най-изтъкнатите фамилии в Англия, и знам, че всяка от тях тайно си мисли, че може да получи мястото ми. Ако извади късмет, ако кралят бъде съблазнен, ако аз умра, тя би могла да заеме мястото ми на престола.
Но неговото знаме им казва: „Не е така.“ Неговият флаг им го казва, златните букви „Х“ и „К“ им го казват, викът на херолда им казва, че той е изцяло мой, завинаги. Волята на майка ми, думата, която дадох на Артур, съдбата, отредена от Бог на Англия, най-сетне ме доведоха до това: син и наследник в люлката на Англия, кралят на Англия, оповестяващ пред всички любовта си към мен, и моят инициал, преплетен с неговия в златно, накъдето и да погледна.
Докосвам устните си с ръка и я протягам към него. Наличникът на шлема му е вдигнат, сините му очи пламтят от страст към мен. Любовта му към мен ме топли като горещото слънце на детството ми. Аз съм жена, благословена от Бог, всъщност — ползваща се със специалното Му благоволение. Преживях вдовството и отчаянието си от загубата на Артур. Ухажването на стария крал не ме съблазни, враждебността му не ме победи, омразата на майка му не ме унищожи. Любовта на Хенри ми доставя наслада, но не ме спасява. С особеното Божие благоволение, аз спасих сама себе си. Сама излязох от мрака на бедността и влязох в блясъка на светлината. Сама се преборих с онова ужасно потъване в пълното отчаяние. Сама превърнах себе си в жена, която може да се изправи пред смъртта, може да се изправи и пред живота, и да понесе и двете.
Спомням си как веднъж, когато бях малко момиче, майка ми се молеше преди битка, а после се надигна от мястото, където беше коленичила, целуна кръста от слонова кост, върна го на поставката му, и направи знак на придворната си дама да донесе предницата на бронята ѝ и да ѝ я закопчае.
Изтичах напред, замолих я да не отива, попитах я защо трябва да потегли в битка, щом Бог ни дава благословията Си? Ако сме благословени от Бог, защо трябва и да се сражаваме? Няма ли Той просто да прогони маврите заради нас?
— Благословена съм, защото съм избрана да върша Неговото дело — тя коленичи и обви ръка около мен. — Може би ще кажеш: защо да не оставим това на Бог, да изпрати гръмотевична буря над злите маври?
Кимнах.
— Аз съм гръмотевичната буря — каза тя, като се усмихна. — Аз съм гръмотевичната буря, изпратена от Бог да ги прогони. Днес Той не избра гръмотевична буря. Избра мен. И нито аз, нито тъмните облаци можем да откажем да изпълним своя дълг.
Усмихвам се на Хенри, когато спуска наличника на шлема си и отдалечава коня си от кралската ложа. Сега разбирам какво имаше предвид майка ми с това, че е Божията гръмотевица. Бог ме е призовал да бъда неговата слънчева светлина в Англия. Мой вменен от Бога дълг е да донеса щастие, благоденствие и сигурност на Англия. Правя това, като водя краля към правилните избори, като осигурявам наследяването на трона, и като защитавам безопасността на границите. Аз съм богоизбраната кралица на Англия и се усмихвам на Хенри, когато едрият му черен кон с лъскав косъм отива в бавен тръс до края на манежа, усмихвам се и на лондончаните, които викат името ми и крещят: „Бог да благослови кралица Катерина!“, усмихвам се и на себе си, защото постъпвам така, както желаеше майка ми, както Бог повели, а Артур ме чака в градината Ал Яна.