— Хей! Някой да иска да замине на война срещу маврите?
Хор от възбудени крясъци отвърна на призива. Катерина си помисли, че най-много приличаха на куп развълнувани кученца — начело с лорд Томас Дарси и Едуард Хауард.
— Аз ще отида!
— И аз ще отида!
— Покажете им как се сражават англичаните! — подстрекаваше ги Хенри. — Аз лично ще платя разноските по експедицията.
— Ще пиша на баща си, че разполагате с доброволци, изгарящи от желание да потеглят — каза Катерина тихо. — Ще отида и ще му пиша сега. — Тя се извърна и тръгна бързо към вратата за малкото стълбище, което водеше към покоите ѝ. Не мислеше, че би могла да понесе да бъде с тях дори миг повече. Това бяха мъжете, които щяха да научат сина ѝ да язди. Това бяха мъжете, които щяха да бъдат определени за негови съветници, негов кралски съвет. Те щяха да бъдат редом с него по време на първото му причастие, те щяха да бъдат негови представители по време на годежа му, те щяха да бъдат кръстници на синовете му. А ето че сега бяха тук, смееха се, надаваха войнствени призиви, състезаваха се помежду си за гръмкото одобрение на Хенри, сякаш нейният син никога не се беше раждал, сякаш не беше умрял. Сякаш светът беше същият както винаги; но Катерина знаеше, че той беше напълно променен.
Той имаше сини очи. И най-мъничките, най-съвършени крачета.
В крайна сметка славният кръстоносен поход така и не се осъществи. Английските рицари пристигнаха в Кадис, но кръстоносците така и не отплаваха към Светите земи, така и не се изправиха пред остър ятаган, размахван от неверник с черно сърце. Катерина превеждаше писма, разменяни между Хенри и баща ѝ, в които баща ѝ обясняваше, че все още не е събрал войската си, че все още не е готов да замине, а после, един ден, тя дойде при Хенри с писмо в ръка и с лице, от което шокът беше изличил обичайната умора.
— Баща ми съобщава изключително ужасни новини.
— Какво става? — залита Хенри, объркан. — Виж, ето, току-що получих писмо от един английски търговец в Италия; не мога да схвана нищо от него. Той пише, че французите и папата са във война. — Хенри ѝ подаде писмото си. — Как е възможно това? Изобщо не го разбирам.
— Вярно е. Това писмо е от баща ми. Казва, че папата е обявил, че френските войски трябва да напуснат Италия — обясни Катерина. — Светият Отец е извел собствените си папски войски на бойното поле срещу французите. Крал Луи е обявил, че папата вече няма да бъде папа.
— Как се осмелява? — запита Хенри, потресен до дън-душа.
— Баща ми казва, че трябва да забравим кръстоносния поход и веднага да се притечем на помощ на папата. Той ще се опита да уговори съюз между нас и императора на Свещената Римска Империя. Не можем да позволим на крал Луи да завземе Рим. Той не трябва да навлиза в Италия.
— Трябва да е луд, за да смята, че бих го допуснал! — възкликна Хенри. — Нима бих позволил на французите да превземат Рим? Нима бих допуснал един папа, който да е френска марионетка? Забравил ли е какво може да направи една английска армия? Нима иска нов Азенкур?
— Да съобщя ли на баща си, че ще се обединим с него срещу Франция? — попита Катерина. — Мога да пиша веднага.
Той хвана ръката ѝ и я целуна. Поне този път тя не се отдръпна и той я притегли малко по-близо и обви ръка около талията ѝ.
— Ще дойда с теб, докато пишеш, и можем да подпишем писмото двамата — баща ти трябва да знае, че неговата дъщеря испанка и неговият син англичанин са напълно единни в подкрепата си за него. Слава Богу, че войските ни са вече в Кадис — възкликна Хенри, осъзнавайки добрия си късмет.
Катерина се поколеба: в ума ѝ бавно се оформяше една мисъл.
— Това е… рисковано.
— Това е късмет — каза Хенри весело. — Ние сме благословени от Бог.
— Баща ми сигурно ще търси някаква облага за Испания от всичко това. — Катерина спомена подозрението внимателно, докато вървяха към покоите ѝ и Хенри скъсяваше крачките си, за да ги нагоди към нейните. — Той никога не предприема ход, без да планира далече напред.
— Разбира се, но ти ще браниш интересите ни както винаги — каза той уверено. — Имам ти доверие, любов моя, както имам доверие на него. Нима сега той не е единственият ми баща?
Лятото на 1511 г.
Бавно, докато дните стават по-топли, а слънцето заприличва повече на испанското, аз също се стоплям и заприличвам повече на испанското момиче, което бях някога. Не мога да се примиря със смъртта на сина си, мисля, че никога няма да се примиря със загубата му; но виждам, че няма кого да виня за смъртта му. Не е имало недоглеждане или небрежност, той умря като птиче в топло гнездо, и трябва да проумея, че никога няма да узная защо.