— Той е млад човек — каза. — Никак не му липсва смелост, никой, който го е виждал на турнир, не би могъл да се усъмни в смелостта му. И е умел ездач. Но една война не е турнир, а той още не знае това. Той ще трябва да потегли начело на една армия с висок дух и да се закали в няколко битки, преди да поведе най-голямата война в живота си — войната за самото си кралство. Не се пуска млад жребец в кавалерийско нападение още при първото му излизане на бойно поле. Трябва да се научи. Кралят, макар и крал, ще трябва да се научи.
— Не са му преподавали нищо от военната наука — каза тя. — Не са го карали да изучава други битки. Няма понятие как да наблюдава разположението на терена и да разполага войска. Не разбира нищо от снабдяване със запаси и поддържане на придвижваща се армия. Баща му не го научи на нищо.
— Баща му не знаеше почти нищо — каза графът тихо, така че да го чуе само тя. — Първата му битка беше при Босуърт и той я спечели отчасти с късмет, и отчасти — чрез съюзниците, които майка му изпрати за него на бойното поле. Той беше достатъчно храбър, но не беше военачалник.
— Но защо не се е погрижил Хенри да бъде обучен във военното изкуство? — попита дъщерята на Фердинанд, която беше отгледана в лагер и беше виждала план за кампания още преди да се научи да шие.
— Кой би помислил, че ще му е необходимо да знае такива неща? — попита старият граф. — Всички мислехме, че крал ще бъде Артур.
Тя се постара лицето ѝ да не издаде внезапното пробождане на скръбта при неочакваното споменаване на името му.
— Разбира се — каза. — Разбира се, че така сте мислели. Забравих. Разбира се, че е така.
— Ето, той щеше да бъде велик командир. Интересуваше се от воденето на война. Четеше. Интересуваше се. Говореше с баща си, непрекъснато разпитваше мен. Добре си даваше сметка каква опасност представляват шотландците, имаше прекрасен усет как да командва войници. Често ме питаше за земята по границата, където бяха разположени крепостите, какъв е теренът. Можеше да поведе армия срещу шотландците с доста големи надежди за успех. Младият Хенри ще бъде прекрасен крал, когато усвои тактиката, но Артур я познаваше изцяло. Беше му в кръвта.
Катерина дори не си позволи удоволствието да поговори за него.
— Може би — беше всичко, което каза. — Но какво можем да направим междувременно, за да ограничим набезите на шотландците? Трябва ли пограничните лордове да получат подкрепления?
— Да, но границата е дълга и трудна за удържане. Крал Джеймс не се бои от английска армия, предвождана от краля. Не се страхува от пограничните лордове.
— Защо не се страхува от нас?
Томас Хауард сви рамене: беше твърде опитен придворен, за да изрече изменническа дума.
— Е, Джеймс е стар воин, още от времето на стария крал си търси повод за битка.
— Кой би могъл да накара Джеймс да се бои от нас и да го задържи в Шотландия, докато укрепим границата и се подготвим за война? Какво би накарало Джеймс да се забави, какво би ни откупило време?
— Нищо — заяви той, като клатеше глава. — Няма никой, който може да удържи Джеймс, ако той е решен да воюва. Освен може би папата, ако склони да издаде указ? Но кой може да убеди Негово Светейшество да се намеси между двама християнски монарси, спречкали се заради един пиратски набег и парче земя? Пък и папата си има собствени тревоги с настъплението на французите. Освен това, едно оплакване от наша страна ще бъде просто отхвърлено от Шотландия. Защо Негово Светейшество би се намесил на наша страна?
— Не знам — каза Катерина. — Не знам какво би накарало папата да застане на наша страна. Само ако знаеше в каква нужда сме! Само ако се съгласеше да използва властта си, за да ни защити!
Ричард Бейнбридж, кардинал-архиепископ на Йорк, по една случайност е в Рим и е мой добър приятел. Пиша му още същата вечер, приятелско писмо като между двама познати, и двамата — далече от дома, като му съобщавам новините от Лондон, пиша за времето, за изгледите за реколтата и цената на вълната. После му разказвам за враждебността на шотландския крал, за греховната му гордост, за това как коварно даде позволение за нападения върху нашите кораби, и — най-лошото от всичко — за постоянните му нахлувания в северните ни земи. Споделям с него опасенията си, че кралят ще бъде принуден да отбранява земите си на север, че при това положение няма да може да дойде на помощ на Светия Отец в спора му с френския крал. Ще бъде такава трагедия — пиша аз — ако папата бъде оставен в уязвимо положение и не успеем да му дойдем на помощ, заради коварството на шотландците. Планираме да се включим в съюза на баща ми и да защитим папата; но трудно бихме могли да съберем войска за папата, ако у дома не е безопасно. Ако се осъществят надеждите ми, нищо не би трябвало да отклони вниманието на съпруга ми от съюза му с баща ми, с императора и с папата, но какво мога да направя аз, една бедна жена? Бедна жена начело на държава, чиято незащитена граница е под постоянна заплаха?