— Нямаме нужда от платноходи с гребла — каза Хенри пренебрежително. — Малките едномачтови платноходи са за крайбрежни набези. Ние не сме пирати. Трябват ни големи кораби, които могат да нападат френските кораби по море. Корабът е платформа, от която можеш да предприемеш атака. Колкото по-голяма е платформата, толкова повече войници могат да се съберат на нея. За битка по море е нужен голям кораб.
— Сигурна съм, че си прав — каза тя. — Но не трябва да забравяме другите си врагове. Моретата са една от границите ни и трябва да ги владеем както с големи, така и с малки кораби. Само че другата ни граница също трябва да бъде обезопасена.
— Шотландците ли имаш предвид? Те си взеха поука от папата. Не очаквам да ми създават неприятности.
Тя се усмихна. Никога не изразяваше открито несъгласие с него.
— Несъмнено — каза. — Архиепископът ни осигури кратък отдих. Но догодина, или по-следващата година, ще трябва да тръгнем срещу шотландците.
Лятото на 1512 г.
После Катерина нямаше какво друго да прави, освен да чака. Сякаш всички чакаха. Английската армия беше във Фуентерабия, в очакване испанците да се присъединят към тях за нахлуването им в южна Франция. Лятната горещина настъпваше, докато чакаха нетърпеливо, хранеха се лошо и пиеха като прежаднели безумци. От всички съветници на Хенри единствено Катерина знаеше, че горещината на Испания в средата на лятото може да убие цяла армия, докато войниците не правят нищо, освен да очакват заповеди. Тя криеше страховете си от Хенри и от съветниците, но тайно писа на баща си, питайки го какви са плановете му, и не оставяше на мира посланика му, питайки го какви задачи възнамерява да възложи баща ѝ на английската армия и кога трябва да потегли тя?
Баща ѝ, потеглил в поход със собствената си армия, не отговаряше, а посланикът не знаеше.
Лятото се влачеше бавно; Катерина не писа отново. В един горчив миг, който не призна дори пред себе си, тя разбра, че не беше съюзница на баща си върху шахматната дъска на Европа — осъзна, че не бе нищо повече от пионка в неговия план. Не ѝ беше нужно да пита баща си за стратегията му; щом той знаеше, че английските войници са пристигнали, а не ги използваше, тя отгатна тази стратегия.
В Англия застудя, но в Испания беше още горещо. Най-сетне Фердинанд измисли как да използва съюзниците си, но когато изпрати да ги повикат и нареди да прекарат зимата в поход, те отказаха да се подчинят на призива му. Разбунтуваха се срещу командирите си и настояха да се приберат у дома.
Зимата на 1512 г.
Нито Катерина, нито скептиците в съвета бяха изненадани, когато английската армия се прибра у дома през декември, окаяна и безславна. Лорд Дорсет, загубил надежда, че някога ще получи заповеди и подкрепления от крал Фердинанд, изправен пред бунтуващите се войски — гладни, изтощени и намалели с погубените от болести две хиляди души — се завърна с мъка и опозорен, след като ги беше повел сред слава и блясък.
— Какво може да се е объркало? — Хенри се втурна в покоите на Катерина и отпрати с махване на ръка придворните ѝ дами. Беше почти просълзен от гняв, заради срама на поражението. Не можеше да повярва, че неговата войска, която беше потеглила така храбро, ще се върне у дома разбита. Имаше писма от тъста си, който се оплакваше от поведението на английските съюзници, беше изгубил репутацията си в Испания, беше изгубил репутацията си и пред своя враг Франция. Изтича при Катерина като при единствения човек в света, който би споделил шока и удивлението му. Почти заекваше от потрес, за първи път в царуването му нещо се беше объркало, а той си беше мислил — като малко момче — че за него никога нищо няма да се обърка.
Вземам ръцете му. Очаквах това още от първия миг през лятото, когато се оказа, че няма боен план за английските войски. Още щом пристигнаха, а не бяха разположени на позиции, разбрах, че сме били подведени. Нещо по-лошо — разбрах, че сме били подведени от баща ми.
Не съм глупачка. Познавам баща си като военачалник, познавам го и като човек. Когато не хвърли англичаните в битка в деня, когато пристигнаха, разбрах, че има друг план за тях, и този план беше скрит от нас. Баща ми никога не би оставил добри войници в лагера, за да клюкарстват, да пият и да се поболяват. През по-голямата част от детството си съм придружавала баща си в походи и никога не съм го виждала да остави войниците си да седят бездейно. Той винаги държи хората си в движение, винаги им създава работа и внимава да не се замесват в неприятности. В конюшните на баща ми няма дори един кон с излишна тлъстина по него; към войниците си се отнася точно по същия начин.