Той притиснал френския флот в Брест и те не се осмелили да излязат в открито море. Бил твърде нетърпелив, за да ги изчака да предприемат следващия ход, твърде млад да играе дълга игра. Оказал се глупак, невинен глупак, като половината млади придворни с тяхното убеждение, че са непобедими. Влязъл в битка като момче, което няма страх от смъртта, което не познава смъртта, което няма дори здравия разум да се бои от собствената си смърт. Подобно на испанските грандове от моето детство, смяташе, че страхът е болест, която той никога не може да прихване. Смяташе, че Бог го е избрал за благоволението си пред всички други и нищо не може да го докосне.
Тъй като английският флот не бил в състояние да продължи напред, а французите си седели удобно в пристанището, той взел няколко гребни лодки и ги изпратил в пристанището, под обстрела на френските оръдия. Това беше загуба, ужасно пропиляване на живота на хората му и на неговия собствен — и то само защото беше твърде нетърпелив, за да чака, и твърде млад, за да мисли. Съжалявам, че изпратихме него, скъпия Едуард, скъпия млад глупак, да намери собствената си смърт. Но после си спомням, че съпругът ми не е по-възрастен, и със сигурност — не по-благоразумен, и че има дори по-малко познания за света на войната, и че дори аз, жена на двайсет и седем години, омъжена за момче, едва достигнало пълнолетие, мога да допусна грешката да мисля, че не мога да се проваля.
Едуард лично повел отряда, който трябвало да се качи на флагманския кораб на френския адмирал — извънредно дръзка постъпка — и почти веднага неговите хора му изменили, да им прости Господ, и го изоставили, когато битката станала твърде разгорещена за тях. Скочили от палубата на френския кораб в собствените си гребни лодки; някои се хвърлили в морето в ужаса си, че са далече, а около тях снарядите падали като градушка. Потеглили, оставяйки го да се бие като обезумял, опрял гръб в мачтата, посичайки всичко наоколо с меча си, безнадеждно превъзхождан по численост. Втурнал се настрани и ако там е имало лодка, може би е щял да успее да се спусне до нея. Но тях ги нямало. Откъснал от шията си златната свирка, белег на службата му, и я хвърлил надалече в морето, така че французите да не се доберат до нея, а после се обърнал и започнал отново да се бие. Паднал, сражавайки се; дузина саби го промушили; все още се биел, когато се подхлъзнал и паднал, подпирайки се с една ръка, докато още размахвал меча си. После едно острие жадно прерязало ръката, с която държал меча, и той вече не се биел. Можели да отстъпят назад и да уважат храбростта му; но не го сторили. Продължили да го притискат и му се нахвърлили като гладни кучета на пазара за месо в Смитфийлд. Умрял от стотици прободни рани.
Хвърлили тялото му в морето — толкова малко ги било грижа за него, тези френски войници, тези така наречени християни. Показали толкова малко християнско милосърдие, че със същия успех можели да бъдат диваци, можели да бъдат маври. Не помислили за последно причастие, за молитва за мъртвия, не им хрумнало да го погребат по християнски, макар че свещеник го гледал как умира. Хвърлили го в морето, сякаш не бил нещо повече от развалена храна за рибите.
После осъзнали, че това бил Едуард Хауард, моят Едуард Хауард, адмиралът на английския флот, син на един от най-видните благородници в Англия, и съжалили, че го изхвърлили през борда като мъртво куче. Не защото се събудило чувството им за чест — о, нищо подобно — а защото можели да го върнат срещу откуп на семейството му, а Бог е свидетел, че щяхме да платим добре, за да си върнем скъпия Едуард. Изпратили моряците в лодки с куки, за да извлекат отново тялото му на повърхността. Изпратили ги да измъкнат клетото му мъртво тяло, сякаш той бил отломка от претърпял крушение кораб. Изтърбушили тялото му като шаран, изрязали сърцето му, осолили го като риба, откраднали дрехите му за спомен и ги изпратили във френския двор. Насечените късове, останали от него, изпратили у дома на баща му и на мен.
Тази жестока история ми напомня за Хернандо Перес дел Пулгар, който поведе онзи отчаяно дързък набег в Алхамбра. Ако го бяха заловили, щяха да го убият, но не вярвам, че дори маврите щяха да извадят сърцето му просто за забавление. Щяха да го почетат като велик враг, като човек, който заслужава да му бъде засвидетелствано уважение. Щяха да ни върнат тялото му с един от благородните си рицарски жестове. Бог знае, че щяха да съчинят песен за него още преди да е минала и седмица, щяхме да я пеем надлъж и нашир из Испания, преди да са изтекли и две седмици, а след по-малко от месец щяха да са построили фонтан в негова чест. Те бяха маври; но притежаваха благоприличие, от което тези християни са напълно лишени. Когато мисля за тези французи, се срамувам да нарека маврите „варвари“.