Надига се мощен одобрителен рев, аз се обръщам и се усмихвам на едната страна, и после — на другата, за да могат всички те да видят колко ме радва храбростта им. За да могат всички до един да видят, че не се страхувам.
— Добре. Напред! — казвам простичко на командира до мен, армията се обръща и излиза от парадния плац.
Докато първата отбранителна армия на Катерина маршируваше на север под командването на графа на Съри, събирайки попълнения по пътя си, вестоносци препускаха отчаяно на юг към Лондон, за да ѝ занесат новините, които очакваше. Армията на Джеймс беше пресякла шотландската граница и настъпваше през хълмистата погранична област, като вербуваше войници и задигаше храна по пътя си.
— Граничен набег? — попита Катерина, съзнавайки, че не е това.
Човекът поклати глава:
— Негова светлост ми поръча да ви съобщя, че френският крал е обещал на шотландския крал да го признае, ако спечели тази битка срещу нас.
— Да го признае? Като какъв?
— Като крал на Англия.
Очакваше тя да възкликне възмутено или уплашено, но тя просто кимна, сякаш това беше още нещо, което трябваше да вземе под внимание.
— Колко войници? — обърна се Катерина към пратеника.
Той поклати глава.
— Не мога да кажа със сигурност.
— Колко са според вас?
Той погледна кралицата, видя острата тревога в очите ѝ, и се поколеба.
— Кажете ми истината!
— Боя се, че са към шейсет хиляди, ваша светлост, може би и повече.
— Колко повече? Приблизително?
Той отново се поколеба. Тя се надигна от стола си и тръгна към прозореца.
— Моля ви, кажете ми каквото мислите — каза тя. — Не ми правите услуга, ако заради вашите опити да ми спестите безпокойството, потегля с армия и открия пред себе си по-многочислен враг, отколкото съм очаквала.
— Мисля, че сто хиляди — каза той тихо.
Очакваше тя да ахне ужасено, но когато я погледна, тя се усмихваше.
— О, не ме е страх от това.
— Не се страхувате от сто хиляди шотландци? — запита той.
— Виждала съм и по-лошо — каза тя.
Сега зная, че съм готова. Шотландците се изсипват през границата, в пълната си мощ. Превзеха северните крепости с нелепа лекота, цветът на английското командване и най-добрите войници са отвъд морето във Франция. Френският крал смята да ни разгроми с помощта на шотландците в собствените ни земи, докато нашата сякаш излязла от някоя жива картина армия препуска из северна Франция и заема красиви пози. Моят миг е сега. Всичко зависи от мен, и от мъжете, които са останали. Поръчвам да извадят кралските знамена и флагове от големите ракли. Развети начело на армията, кралските знамена показват, че на бойното поле е кралят на Англия. Тази роля ще изпълнявам аз.
— Нима ще потеглите под кралското знаме? — пита една от дамите ми.
— Кой друг?
— Редно е да е кралят.
— Кралят се бие с французите. Аз ще се бия с шотландците.
— Ваша светлост, една кралица не може да вземе знамето на краля и да потегли в битка.
Усмихвам ѝ се, не се преструвам на уверена: наистина знам, че това е моментът, който съм чакала цял живот. Обещах на Артур, че мога да бъда кралица в доспехи; и сега съм.
— Една кралица може да язди под кралски флаг, ако смята, че може да победи.
Свиквам останалите войски: това ще бъде моята войска. Планирам да ги поведа в боен ред, но следват още коментари.
— Нима ще яздите начело на войските?
— Вие къде бихте искали да яздя?
— Ваша светлост, може би изобщо не бива да заемате това място?
— Аз съм техен главнокомандващ — казвам простичко. — Не трябва да мислите за мен като за кралица, която си седи у дома, влияе тайно върху политиката и тормози децата си. Аз съм кралица, която управлява така, както управляваше майка ми. Когато страната ми е в опасност, аз съм в опасност. Когато страната ми триумфира — което и ще стане — това е мой триумф.
— Но какво би станало, ако…?