Със сигурност не и в това непохватно момче. Първоначалното ми увлечение по него почти се стопи. Той е твърде свенлив, за да говори с мен, мънка и се преструва, че не може да се сети за думите. Принуди ме да поема в свои ръце нещата в брачното ложе, и се срамувам, че аз бях тази, която трябваше да направи първия ход. Той ме превръща в жена без срам, жена от пазарния площад, а аз искам да бъда ухажвана като дама в романс. Но ако не го бях подканила — какво ли щеше да направи? Сега се чувствам като глупачка, и обвинявам него за неудобството, което изпитвам. „В Испания“, как не! Щеше да стигне до Испания толкова, колкото и до Индиите, ако не му бях показала как да го направи. Глупаво пале.
Когато го видях за първи път, си помислих, че е прекрасен като рицар от романсите, като трубадур, като поет. Помислих си, че ще мога да бъда като дама в някоя кула, а той може да пее под прозореца ми и да ме убеди да го обичам. Но макар да има външността на поет, не притежава нужното остроумие. Никога не мога да измъкна от него повече от две думи, и започвам да чувствам, че се унижавам в опитите си да му угодя.
Разбира се, никога няма да забравя, че е мой дълг да търпя този младеж, този Артур. Постоянно се надявам на дете, а съдбата ми е да опазя Англия срещу набезите на маврите. Ще направя това; каквото и друго да се случи, ще бъда кралица на Англия и ще защитавам своите две страни: родната си Испания и Англия, в която съм омъжена.
Лондон
Зимата на 1501 г.
Артур и Каталина, застанали сковано един до друг на кралската баржа, без да си разменят дори дума, плаваха начело на голяма флотилия от яркоцветни баржи надолу по реката към замъка Бейнардс, който щеше да бъде техен лондонски дом през следващите седмици. Той беше огромна, правоъгълна сграда с вид на палат и изглед към реката, с градини, които се спускаха надолу досами водата. Кметът на Лондон, съветниците и целият двор следваха кралската баржа, а музикантите свиреха, докато наследниците на престола се настаняваха в сърцето на града.
Каталина забеляза, че шотландските дипломатически пратеници присъстваха и бяха доста оживени, водейки преговори за женитбата на новата ѝ снаха, принцеса Маргарет. Крал Хенри използваше децата си като пионки в своята игра за власт, както трябва да прави всеки крал. Артур беше осъществил жизненоважната връзка с Испания, Маргарет, макар и само дванайсетгодишна, щеше да превърне Шотландия в приятел, вместо във врага, какъвто бе представлявала в продължение на цели поколения. Принцеса Мери също щеше да бъде омъжена, когато ѝ дойдеше времето, или за най-големия враг, пред когото бе изправена страната, или за най-големия приятел, когото се надяваха да задържат. Каталина се радваше, задето от детинство е била наясно, че ще бъде следващата кралица на Англия. Не беше имало промени в политиката, нито непостоянни съюзи. Тя беше бъдеща кралица на Англия почти от рождение. Това беше направило отделянето ѝ от дома и семейството ѝ безкрайно по-лесно.
Забеляза, че Артур поздрави много сдържано, когато се срещна с шотландските лордове на вечеря в двореца Уестминстър.
— Шотландците са най-опасните ни врагове — прошепна на кастилски Едуард Стафорд, Бъкингамският херцог, на Каталина, докато стояха в дъното на залата, в очакване групата да заеме местата си. — Кралят и принцът се надяват, че този брак ще направи шотландците наши приятели завинаги, ще ги обвърже с нас. Но е трудно някой от нас да забрави как постоянно ни тормозеха. Всички сме възпитавани да знаем, че имаме изключително упорит и зъл враг на север.
— Но нали те са само едно бедно малко кралство? — запита тя. — Какво зло могат да ни сторят?
— Те винаги се съюзяват с Франция — каза ѝ той. — Всеки път, когато воюваме с Франция, те сключват съюз с нашия враг и се изсипват през северните ни граници. Може и да са малка и бедна страна, но са входът, откъдето ужасната опасност, каквато представлява Франция, може да нахлуе при нас от север. Мисля, че ваша светлост е наясно от собственото си детство как дори една малка страна на границата може да бъде опасна.
— Страната на маврите беше наистина съвсем малка страна накрая — отбеляза тя. — Баща ми винаги казваше, че маврите са като болест. Може и да не създаваха големи проблеми, но винаги присъстваха.
— Шотландците са нашата чума — съгласи се той. — Веднъж на всеки три години приблизително, те нахлуват и повеждат малка война, а ние изгубваме някой акър земя или го отвоюваме отново. А всяко лято те опустошават граничните области и отмъкват онова, което не могат сами да отглеждат или изработват. Никой земевладелец от севера не е в безопасност от тях. Кралят е твърдо решен да въдвори мир.