— Но Де ла Вега… — възрази Каталина: пълничката ѝ долна устна потрепери.
— Може би Бог ще го прибере при Себе Си този следобед — каза с овладян глас майка ѝ. — Трябва да се молим за него.
Хуана направи гримаса на малката си сестра, но когато майка им коленичи отново, двете момичета се хванаха за ръце, за да се утешават. Исабел коленичи до тях, Мария — до нея. Всички се взираха примижали към равнината, където дорестият кон на Де ла Вега излезе от строя на испанците, а черният кон на мавъра гордо се носеше в тръс пред сарацините.
Кралицата остана със затворени очи, докато завърши молитвата си; дори не чу надигналия се рев, когато двамата мъже заеха местата си, смъкнаха наличниците на шлемовете си и стиснаха пиките си.
Каталина скочи на крака, надвесвайки се над ниския парапет, така че да може да вижда испанския рицар-застъпник. Конят му препусна с тътен към другия; краката му се движеха толкова бързо, че се виждаха като размазано петно; черният кон се зададе също толкова бързо от противоположната посока. Трясъкът, когато двете копия се удариха в твърда броня, можеше да се чуе на покрива на малката къща, когато силата на сблъсъка отхвърли и двамата мъже от седлата, с разбити копия и огънати нагръдници. Това изобщо не приличаше на превърнатите в ритуал дворцови турнири. Беше жесток сблъсък, предназначен да счупи нечий врат или да спре биенето на нечие сърце.
— Той е повален! Мъртъв е! — изплака Каталина.
— Зашеметен е — поправи я майка ѝ. — Виж, изправя се.
Испанският рицар се изправи на крака, залитайки, нестабилен като пияница от силния удар в гърдите. По-едрият мъж вече се беше изправил, захвърлил настрани шлема си, връхлитайки към него с вдигнат ятаган; светлината проблясваше, отразена от наточеното като бръснач острие. Де ла Вега извади собствения си голям меч. Разнесе се мощен трясък, когато двете оръжия се сблъскаха, а после двамата мъже преплетоха остриета и започнаха да се борят, като всеки се опитваше да повали със сила другия. Те обикаляха тромаво в кръг, залитайки под тежестта на доспехите си и замайването от сблъсъка; но не можеше да съществува съмнение, че мавърът беше по-силният. Наблюдаващите можеха да видят, че Де ла Вега отстъпваше под натиска. Опита се да отскочи назад и да се освободи, но тежестта на мавъра го притискаше надолу, и той се спъна и падна. В миг черният рицар се хвърли върху него, притискайки го със сила надолу. Ръката на Де ла Вега се сключи безсмислено върху дългата му сабя — не можеше да я вдигне. Мавърът насочи ятагана си към гърлото на своята жертва, готов да нанесе смъртоносния удар, с лице, наподобяващо черна съсредоточена маска, и със стиснати зъби. Внезапно той нададе силен вик и падна назад. Де ла Вега се претърколи, и тромаво се изправи на крака, пълзейки на длани и колене като изправящо се куче.
Мавърът беше повален, ръката му подръпваше нагръдника, беше изтървал ятагана си отстрани. В лявата ръка на Де ла Вега имаше къса кама, изцапана с кръв, скрито оръжие, използвано за отчаян ответен удар. Със свръхчовешко усилие мавърът се изправи на крака, обърна гръб на християнина и със залитане се отправи към собствените си редици.
— Свършено е с мен — каза той на мъжете, които изтичаха напред, за да го подхванат. — Загубихме.
По таен сигнал големите порти на червената крепост се отвориха и войниците започнаха да се изсипват навън. Хуана скочи на крака.
— Madre, трябва да бягаме! — изпищя тя. — Те идват! Идват с хиляди!
Изабела остана на колене, не се надигна, дори когато дъщеря и прекоси тичешком покрива и затича надолу по стълбите.
— Хуана, върни се — нареди тя с глас, който отекна като плющене на камшик. — Момичета, вие ще се молите.
Тя се изправи и отиде до парапета. Първо се зае със строяването на армията си, погрижи се офицерите да подредят мъжете в позиция, готова за нападение, когато мавърската армия, ужасяваща в настъплението си, се зададеше като връхлитащ порой. После хвърли поглед надолу и видя Хуана, обезумяла от страх, да надзърта иззад градинската стена, без да е сигурна дали да затича към коня си или обратно към майка си.