Изабела, която обичаше дъщеря си, не каза нито дума повече. Върна се при другите момичета и коленичи с тях.
— Да се помолим — каза тя и затвори очи.
— Тя дори не гледаше! — повтаряше Хуана невярващо същата нощ, когато бяха в стаята си, миеха ръцете си и сменяха мръсните си дрехи, а лицето на Хуана със следи от сълзи по него най-после бе чисто. — Бяхме се озовали насред битка, а тя затвори очи!
— Тя знаеше, че ще допринесе по-голяма полза, като призовава Божията намеса, отколкото ако тича наоколо разплакана — каза остро Исабел. — А и за армията беше по-окуражаващо от всичко да я види как се моли на колене.
— А ако я беше улучила стрела или копие?
— Не я улучи. Не улучиха и нас. И спечелихме битката. А ти, Хуана, се държа като полупобъркана селянка. Срамувах се от теб. Не знам какво те прихваща. Луда ли си, или просто проклета?
— О, кого ли пък го е грижа какво мислиш ти, глупава вдовица такава!
6-ти януари 1492 г.
Ден след ден куражът напускаше маврите. „Схватката на кралицата“ се оказа последната им битка. Техният герой беше мъртъв, градът им — обкръжен, те гладуваха в земята, която техните бащи бяха направили плодородна. По-лошо — обещаната подкрепа от Африка не беше стигнала до тях, турците бяха обещали приятелството си, но еничарите не дойдоха: техният владетел се колебаеше, а пред тях бяха владетелите на Испания — Изабела и Фердинанд, с цялата мощ на християнския свят зад гърба си; обявена беше свещена война, а започваше и християнски кръстоносен поход, който, изглежда, щеше да бъде успешен. Само няколко дни след срещата на предводителите, Боабдил, кралят на Гранада, беше уговорил условията за сключване на мир, а няколко дни след това, на церемония, планирана с цялата натруфеност, присъща на испанските маври, той слезе пеш до железните порти на града с ключовете на двореца Алхамбра върху копринена възглавничка и ги връчи на краля и кралицата на Испания в знак на пълна капитулация.
Гранада, с червената крепост, която се издигаше над града, за да го защитава, и великолепният дворец, който бе скрит зад стените — Алхамбра — бяха предадени на Фердинанд и на Изабела.
Облечени във великолепните копринени одежди на победения си враг, с тюрбани и пантофи, бляскави като халифи, членовете на испанското кралско семейство, окичени с плячката на Испания, влязоха в Гранада. Този следобед Каталина, принцесата на Уелс, се изкачи с родителите си по лъкатушещата, стръмна пътека през сянката на високите дървета, до най-красивия дворец в Европа, преспа през нощта в настлания с блестящи плочки харем, събуди се от звука на плискаща се вода в мраморни водоскоци и си помисли, че освен принцеса на Англия е и мавърска принцеса, родена да живее сред разкош и красота.
И това е животът ми, от онзи победоносен ден нататък. Родена съм като дете на лагера, следвайки армията от обсада към битка, виждайки неща, които навярно никое дете не бива да вижда, изправяйки се всеки ден пред страхове, каквито имат възрастните. Бях преминавала покрай телата на мъртви войници, гниещи на пролетната горещина, защото нямаше време да ги погребем, бях яздила зад мулета, шибани с камшици, за да стъпват сред окървавени трупове, теглейки оръдията на баща ми през високите планински проходи. Виждала съм майка ми да зашлевява войник през лицето, защото е заплакал от изтощение. Чувала съм деца на моята възраст да плачат за родителите си, изгорени на кладата заради ерес; но в този момент, когато се облякохме в бродирана коприна, влязохме в червената крепост на Гранада и пристъпихме през портите към перлата, която тя крие — дворецът Алхамбра, в този миг аз станах принцеса за първи път.
Превърнах се в момиче, израсло в най-красивия дворец на християнския свят, защитено от непревземаема крепост, благословено от Бог сред всички останали. Превърнах се в момиче, изпълнено с огромна, непоклатима увереност в Бога, който ни беше довел до победа, и в съдбата си като Негово най-любимо дете и най-любима дъщеря на майка си.
Алхамбра ми доказа, веднъж завинаги, че се ползвам със специалното Божие благоволение, както майка ми бе имала благоволението Му. Аз бях неговото избрано чедо, израснала в най-красивия дворец в християнския свят, и предопределена за най-възвишени дела.
Испанското кралско семейство заедно със служителите си, вървящи отпред, и кралската стража — отзад, бляскави като източни владетели, влезе в крепостта през огромната квадратна кула, известна като Портата на Справедливостта. Когато сянката от първата арка на кулата падна върху извърнатото нагоре лице на Изабела, тръбачите изсвириха силен предизвикателен зов, като Иисус Навин пред стените на Йерихон, сякаш искаха да изплашат и прогонят спотайващите се дяволи на неверниците. Веднага се разнесе ехо от мощния звук — треперлива въздишка от всички, събрани зад портите, притиснати към златните стени — жените, наполовина забулени във воалите си, мъжете, изправили се високи, горди и мълчаливи, очаквайки да видят какво ще бъде следващото действие на завоевателите. Каталина погледна над морето от глави и видя вълнистите изображения на арабски надписи, гравирани в блестящите стени.