— Какво пише тук? — настойчиво запита тя Мадила, бавачката си.
Мадила присви очи нагоре.
— Не знам — каза тя сърдито. Тя винаги отричаше мавърския си произход. Винаги се опитваше да се престори, че не знае нищо за маврите или за живота им, макар самата тя да беше родена и възпитана като мавърка и да се беше покръстила само — според Хуана — за удобство.
— Кажи ни, или ще те ощипем — каза Хуана със сладко гласче.
Младата жена се намръщи на двете сестри.
— Пише: „Дано Бог позволи справедливостта на исляма да надделее отвътре.“
Каталина се поколеба за миг, долавяйки гордата нотка на увереност, решителността, която можеше да се мери с гласа на собствената ѝ майка.
— Е, Той не го е позволил — каза Хуана бързо. — Аллах изостави Алхамбра, и пристигна Изабела. А ако вие, маврите, познавахте Изабела, както я познаваме ние, щяхте да знаете, че най-голямата сила настъпва, а по-низшата сила си отива.
— Бог да пази кралицата — отвърна Мадила бързо. — Познавам кралица Изабела достатъчно добре.
Докато тя говореше, големите врати пред тях, от черно дърво, украсено с ковани черни гвоздеи, се люшнаха на черните си панти от ковано желязо и се отвориха, и след ново мощно изсвирване на тръби кралят и кралицата влязоха във вътрешния двор.
Подобно на танцьори, репетирали, докато усъвършенстват всяка стъпка, испанските гвардейци се отправиха надясно и наляво зад градските стени, за да се уверят, че мястото е безопасно и че няма отчаяни войници, подготвящи последна засада. Голямата крепост Алкасаба, построена като кърма на кораб, издаваща се над равнината на Гранада, беше от лявата им страна, и мъжете нахълтаха в нея; затичаха през парадния плац, обкръжиха стените, затичаха нагоре и надолу по кулите. Най-сетне кралица Изабела вдигна поглед към небето, заслони очи с ръка, по която прозвънваха мавърски златни гривни, и се разсмя високо, когато видя свещеното знаме на свети Сантяго и сребърният кръст на кръстоносния поход да се веят там, където някога бе полумесецът.
После се обърна и видя как домашните слуги от двореца се приближават бавно, със сведени глави. Водеше ги великият везир: високият му ръст бе подчертан от развяващите се одежди, пронизващите му черни очи срещнаха нейните, и огледаха застаналия до нея крал Фердинанд и кралското семейство зад тях: принца и четирите принцеси. Кралят и принцът бяха облечени богато като султани, със скъпи, бродирани туники над панталоните, кралицата и принцесите носеха традиционните дълги туники „камиз“, ушити от най-фини копринени платове, над бели ленени панталони, със спускащи се от главите им воали, придържани назад от златни мрежички.
— Ваше кралско височество, за мен е чест и дълг да ви приветствам с „добре дошли“ в двореца Алхамбра — каза великият везир, сякаш беше най-обикновеното нещо на света да предаде най-красивия дворец в християнския свят на въоръжени нашественици.
Кралицата и съпругът ѝ си размениха кратък поглед.
— Можете да ни въведете вътре — каза тя.
Великият везир се поклони и тръгна начело. Кралицата хвърли поглед назад към децата си.
— Елате, момичета — каза тя и тръгна пред тях, през градините, обкръжаващи двореца, слезе по няколко стъпала и се насочи към един дискретно разположен вход.
— Това главният вход ли е?
Тя се поколеба пред малката врата, поставена в стената без никакви знаци.
Мъжът се поклони:
— Да, ваше височество, това е.
Изабела не каза нищо, но Каталина я видя да повдига вежди, сякаш нямаше особено добро мнение за мястото, а после всички влязоха вътре.
Но малкият вход е като ключалка към сандък за скъпоценности, пълен с малки кутии, всяка се отваря и води към друга. Мъжът ни води през тях като роб, който отваря врати към съкровищница. Дори самите им имена са истинска поема: Златната стая, Дворът на миртите, Залата на посланиците, Дворът на лъвовете, или Залата на двете сестри. Ще ни трябват седмици, за да се научим да се ориентираме от една настлана с изящна мозайка стая до друга. Ще са ни нужни месеци, за да спрем да се дивим на удоволствието от звука на водата, която минава по мраморните канали в стаите, течаща към бял мраморен водоскок, винаги преливащ от най-чистата, най-прясна планинска вода. И никога няма да се уморя да гледам през бялата ажурна украса на прозорците към разкриващата се гледка на равнината отвъд, планините, синьото небе и златистите хълмове. Рамката на всеки прозорец е като бродерия с бяла нишка върху бял плат — гипсовите форми са толкова фини, толкова изящни, че приличат на глазура, направена от сладкар, а не на нещо солидно.