— Разстроена си. Обясни ми защо.
Младата жена поклати глава, след това се отдръпна и бавно, сякаш опитваше безуспешно да извика на помощ гордостта си, отвори вратата. Понечи да излезе, но в последния момент спря. Загледана към коридора, подпряла едната си длан на рамката на вратата, другата — на ръба й, тя изправи рамене и заяви като че ли нехайно.
— Никога не съм ви мислила за глупав, ваше височество.
След това излезе и затвори безшумно вратата след себе си.
Лора Дънсуърти лежеше на леглото като паднал лебед, а копринената й рокля се бе разпиляла върху дюшека като сребриста вода. Дребна бледа женица се суетеше край нея, от време на време потапяше фина копринена кърпичка в съд със студена вода и, след като я изцедеше, я нагъваше спретнато и я поставяше върху челото на Лора.
Мария чакаше търпеливо на един стол в другия край на стаята, изпълнена със страх от мига, в който младата дама, с която бяха почти на една и съща възраст, щеше да стане и да я забележи… и в същото време й се искаше да свърши колкото се може по-бързо със своята мисия. Не беше свикнала да хитрува; дори само това вече бе достатъчно лошо. За нея бе истинско мъчение да стои пред бъдещата съпруга на своя господар. Със сигурност щеше да й се стори жалка. Лъжлива. Егоистка.
Болезнено й се искаше да има някоя по-хубава рокля, която да облече, гребени в косата и перлени обеци на ушите, да бъде красива като Лора. Така може би щеше да спечели обичта и възхищението на Солтърдън. Но тя не притежаваше нито произхода, нито богатствата на лейди Дънсуърти.
Най-сетне Лора се размърда. Камериерката се спусна към нея, каза й тихо нещо, а след това, сякаш господарката й бе направена от най-фин порцелан, с безкрайна предпазливост й помогна да се надигне. Натрупа възглавници зад гърба й, подреди полите на роклята й като великолепно ветрило върху леглото, след това се обърна и кимна на Мария.
— Миледи вече е готова да ви приеме.
Младата жена се изправи с треперещи колене, прибра притеснено изплъзналото се върху слепоочието кичурче коса, приглади с длан закърпения корсаж на роклята си. В същия момент пред очите й изпъкна за миг, като светкавица, споменът за това, как Солтърдън я бе разкъсал; бузите й пламнаха, сякаш я бе докоснал и целунал отново. Прекоси стаята, вперила поглед в лицето на Лора. Тя имаше големи, зелени и наблюдателни очи. Колкото до кожата… не беше сигурна, че друг път бе виждала толкова бяла като нейната.
— Миледи… — започна тя.
— Косата ви е красива — усмихна се аристократката.
Мис Аштън онемя за момент.
— Както и очите.
— Много сте мила, миледи.
— Ни най-малко. Заповядайте, седнете, Мария. Изглеждате страшно нервна. — Потупа леглото до себе си, а след това освободи камериерката с кимване. Когато тя излезе от стаята, Лора въздъхна. — Приятно ми е да поговоря с жена на моята възраст. Живея толкова изолирано откакто умря майка ми. Какво е това?
Мария погледна към писъмцето в ръцете си.
— От негово височество — отвърна тя.
— О! — По лицето на лейди Дънсуърти премина сянка. Тя се отпусна върху възглавниците. — Значи може да пише? Баща ми спомена, че състоянието му се е подобрило значително, но, все пак се надявах… — Младата жена прехапа долната си устна и се извърна. — Вече и говори, така ли? И познава близките си?
— Чете често, наум и на глас.
— Извършили сте истинско чудо, Мария.
— Той се постара много, миледи.
— А как изглежда?
Мис Аштън се усмихна, по-скоро на самата себе си, отколкото на своята събеседничка.
— Изтънчен и красив.
Лора се намръщи, понизи глас и попита:
— А поведението му?
Беше влязла в тази стая, подготвена да не хареса гостенката и да наговори всякакви лъжи, само и само да остане вярна на херцогинята. Всички лъжи обаче бяха заседнали в гърлото й, горчиви като отрова и изгарящи като тлеещи въглени. Истината щеше да сложи край на всякаква надежда за брак между Солтърдън и Лора… както и на всякаква надежда майка й да се отърве от теглото си. Ами господарят й? Ако пропаднеше и последната надежда на баба му да го ожени за млада жена с благороден произход, дали старата дама нямаше да послуша Еджкъм и да изпрати Солтърдън в Ройял Оукс?
Мария извърна поглед, съсредоточи го върху мраморния бюст на Ерос, и отвърна:
— Можете да бъдете сигурна, че негово височество никога не би ви сторил умишлено нещо лошо.
— О! Разбирам. — Аристократката въздъхна и постави ръка с дланта нагоре, върху челото си. — Добре, Мария. А сега можете да ми прочетете писмото.
Младата жена си пое дълбоко въздух и разгърна посланието. „Лейди Дънсуърти, моля ви за честта да ме удостоите с компанията си в Златната стая в осем и половина. Солтърдън.“