Изумена, мис Аштън се вторачи във внезапно изчервилата се лейди Дънсуърти. Стори й се, че в този миг цялото същество на нейната събеседничка се изпълни с ужас. Тя затрепера, сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите.
Най-накрая закри лице с длани и захълца на глас.
— Ох, аз съм едно ужасно дете, безотговорно и егоистично! Би трябвало да съм изпълнена с благодарност, че мъж като Солтърдън е избрал да се ожени за мен, но не съм. Изобщо не съм, казвам ви.
Мария седна на пейката до нея и, след моментно колебание, прегърна потрепващите й рамене.
— Хайде, хайде — занарежда успокоително тя. — Уверявам ви, че негово височество не е нито чудовище, нито…
— Той ми е чужд, Мария. Просто един човек, избран от баща ми като подходящ да ми стане съпруг.
Мис Аштън повдигна рамене и, загледана в розовите храсти, заразсъждава тихо на глас:
— Признавам, човек се плаши, когато го види в началото. Но той не е по-различен от който и да било другиго и много по-човечен от повечето хора. Обича пудинг, миледи. И хляб, намазан с меласа. Чете с удоволствие до късно вечерта пред огъня, на светлината на няколко восъчни свещи. Казва, че пламъкът им е по-чист от този на лоениците… и освен това, херцозите използвали овча лой, само когато потънели до шия в дългове. Твърди, че от тези свещи се носела воня на разгонен коч, когато започнат да мъждукат. Обича конете. О, не кои да е коне, а арабските. Онези, които пият вятър. Достатъчно красиви, за да вдъхновят и кралските особи. Пълни с огън и дух животни; всяка тяхна крачка е сякаш излязла от някакъв небесен балет. Свири… на пиано късно, много късно през нощта. Чува музика там, където другите възприемат шум. Геният му е надминат единствено от огромното му желание да изпълва въздуха с божествени сонати. Единствената му грешка е, че отказва да признае собствената си самоличност; той е човек, достоен за уважение и възхищение, дори без титлата си.
— Но аз не го обичам, Мария! О, уважавам го безкрайно. Мисля, че е невероятно красив. Едно момиче трябва да е ненормално, за да не мечтае да стане бъдещата херцогиня Солтърдън. Той е… или поне беше, най-търсеният ерген в цяла Англия. — Лора стана от скамейката и закрачи напред-назад, като кършеше ръце с поруменели от емоциите бузи. — Разбирате ли… — Гласът й зазвуча по-напрегнато, почти болезнено, докато тя очевидно се колебаеше дали да направи следващото си признание. — Аз… аз обичам друг!
Обърна се рязко към своята събеседничка и кадифената пола се омота около краката й. Изражението й бе измъчено и гневно, нищо общо със сдържаното, стеснително, подобно на кошута създание от последните дни.
— Нямате представа каква мъка за една жена е да обича мъж, когото не може да има. Бих предпочела да умра, но не и да бъда принудена да се омъжа за човек, който се интересува от мен само като от средство за изпълнение на своите цели, след като знам, че има друг, който би ме ценил и обожавал ако…
— Ако какво?
— Ако само бе роден в някое аристократично семейство.
— Това било значи — промълви почти само на себе си мис Аштън.
Каква ужасна ирония. Какъв извратен обрат на съдбата!
— О, Мария. — Лора се отпусна отново на пейката до нея, хвана едната й ръка и я стисна буйно. — Ако само бях без ангажименти като теб. Ако бях свободна да се омъжа за човека, когото обичам, без да се притеснявам заради тази отвратителна отговорност, наложена ни от нашите бащи. Ох, ако само можех да сменя мястото си с теб, Мария, щях да бъда най-щастливата жена на тази земя.
Мария затвори за секунда очи и отвърна едва чуто:
— Аз също, скъпа Лора. Аз също.
Луната се бе издигнала доста над раменете на околните хълмове, когато Солтърдън нахлу в стаята, като донесе със себе си полъха на студения вятър и миризмата на кожа и коне. Седнала пред тоалетката и заета с разресването на косите си, Мария успя само да се обърне, преди той да я грабне от меката табуретка и да започне да се върти с нея. Тя се засмя, въпреки волята си и усети познатия подем, който я обземаше всеки път, щом херцогът застанеше до нея. Той я целуна по гърлото, по рамото, по чувствителното местенце зад ухото.
— Ваше височество, търсих ви в продължение на часове. Така, както правите, става почти невъзможно да крием повече вашето подобрение от баба ви…
— Нямам желание да говоря за баба си — прошепна в ухото й и я завъртя отново. — Искам да ти разкажа къде бях и какво видях.
Младата жена се дръпна, приближи се заднишком към тоалетката, без да отделя поглед от лицето му или очите, които вече не бяха нито вълчи, нито сурови, нито ядосани. По-скоро приличаше на палаво момче.