ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Свила голите си крака под себе си, Мария отпусна глава върху облегалката на стола, заслушана в последните звуци на „Песента на Мария“, които плуваха в нощта. Всеки тон разкъсваше сърцето й. Караше тишината да трепти. Изпълваше очите й със сълзи.
Слава Богу, че стаята се осветяваше само от единствената свещичка върху пианото. Слава Богу, че любопитните гости се бяха оттеглили по леглата в своите стаи. Ако можеше поне да сдържи емоциите си, докато целуне за последен път Трей за лека нощ… Но това се оказа невъзможно. Наблюдаваше как господарят й извлича всеки тон от инструмента, виждаше хаоса от противоречиви чувства по лицето му, и изведнъж тя разбра с цялото си същество, че той вече бе взел своето решение.
Щеше да се ожени за Лора Дънсуърти.
Щеше да го направи по задължение. От уважение към своя произход и род. От любов и загриженост за баба си.
О, Боже!
Младата жена стана от стола, приближи се до отворения френски прозорец и затаи дъх, когато усети нахлуващия отвън студен въздух. Стаята потъна в тишина. Обърна се. Херцогът продължаваше да се взира в ръцете си, отпуснати върху черно-бялата клавиатура. В този момент повдигна бавно глава и погледите им се срещнаха.
Тогава на вратата се появи Бейзингстоук; черният му силует с широки рамене запълни рамката на вратата.
— Ето те — заяви ядосано на брат си той.
После забеляза Мария и забави колебливо крачка, докато тя не му се усмихна едвам-едвам.
— Точно навреме пристигате, милорд. Негово височество тъкмо се готвеше да ме информира за намеренията си спрямо лейди Дънсуърти.
— Не думай — отвърна остро той, отново съсредоточил вниманието си върху Солтърдън. — Прекрасно. Струва ми се, че беше крайно време, не мислиш ли, Трей? Особено като се има предвид, че през последните часове съм се борил да измъкна баба от лапите на смъртта. И знаете ли защо, ваше височество? Защото тя се кълне, че като се събудила от следобедната дрямка, те видяла да стоиш край леглото й. Да стоиш е ключовата дума. Да се движиш из нея. Най-накрая успях да я успокоя, като я убедих, че всичко е било само сън.
— Защо си си направил този труд? — попита херцогът и затвори внимателно капака.
— Аз сам съм си задавал многократно този въпрос през последните няколко часа. Не разбирам защо продължавам да те защитавам. Единственото ми извинение е, че ме вълнуват повече нейното умствено и здравословно състояние, отколкото и без това извратената ти репутация. Унижението, което ще изпита тя, щом се разбере, че толкова дълго е вземала единия си внук за неговия брат… от висшето общество, държа да уточня, ще се окаже повече от онова, което би могла да понесе точно сега. Да не говорим за удара, като открие, че в крайна сметка не си инвалид, още по-малко — побъркан… или може би се лъжа за последното.
Мис Аштън се обърна и излезе на балкона. Вятърът се блъскаше в циментовия парапет и сряза като с ножове лицето й. От време на време до слуха й достигаха гневните им гласове, откъслечни разгорещени обвинения и признания.
Утре щеше да си тръгне, щеше да прибере в стария куфар скромния си багаж: двете рокли и износените обувки, и да се върне в Хъдърсфийлд. Просто не можеше да стои повече тук. Дори съществуването под отмъстителната бруталност на баща й бе за предпочитане пред перспективата да обича дори ден повече херцог Солтърдън.
Внезапно прозвучалото остро, гневно възклицание, я накара да обърне глава и да се втурне към вратата. Сърцето й спря.
Лорд Дънсуърти и дъщеря му стояха в музикалната стая. Лора, вперила ужасен поглед в Трей, беше на ръба на припадъка. Бе вкопчила отчаяно малките си ръце в лакътя на баща си.
— За Бога, какво означава това? — попита така ожесточено възрастният мъж, че стените потрепераха. — Мошеници! Нима си мислихте да измамите дъщеря ми, така че да се омъжи за един… за един… мили Боже, вижте се, човече! — закрещя на Солтърдън той.
— Казах ти, татко — плачеше Лора, завряла лице в жакета му. — Той е звяр, той е чудовище…
— Не, Лора! — влетя в стаята Мария. — Не е звяр! Не е чудовище! Просто човек, който отдавна се е изморил от безкрайните си задължения към всички, освен към самия себе си. Повярвайте ми като казвам, че негово височество е добър и мил човек и ако сега се намира в това ужасно и деликатно положение, то е защото не желае да нарани нито вас, нито баба си. Аз самата бих се смятала за голяма щастливка, ако можех да разменя мастото си с вас.
За момент Лора я съзерцава безмълвно, а от очите й капеха сълзи. След това устата й се разтвори леко; очевидно бе разбрала за какво става дума.