— Сигурна съм, че ме разбирате, миледи — добави, вече по-тихо, Мария.
— Настоявам да се видя незабавно с херцогинята — вилнееше Дънсуърти.
— Как ли пък не — отвърна Бейзингстоук.
— А защо не? — чу се гласът на възрастната дама; всички се обърнаха.
Подпряла цялата си тежест върху бастуна, тя влезе в стаята и, макар да говореше на Клей, бе вперила поглед в брат му.
— Знаех, че ми говориш разни врели некипели. Била съм сънувала. Достатъчно си голям, за да си даваш сметка, че не съм пропуснала нито едно движение, откакто и двамата сте поели първата си глътка въздух. И дори от време на време да сте заблуждавали всички останали, мен никога не сте успели да ме измамите. Този път обаче… Не знам къде ми беше мозъкът, струва ми се, че бях прекалено обсебена от собствената си мъка и страдание, за да си дам сметка докъде би отишъл негово височество, за да ме предизвика, без да се лиши напълно от шанса да наследи парите ми. Какъв страшен избор е бил принуден да направи.
— Избор ли? — излая Дънсъурти. — За какво, по дяволите, говорите?
Херцогинята спря до пианото, постави почти гальовно длан върху него, преди да се обърне отново към Солтърдън.
— Изборът между предаността и задължението, Дънсуърти. Между свободата и ужасяващото въже на отговорността, увито около аристократичните ни шии, с което се раждаме.
— Избор значи? — заяви Дънсуърти с трепереща челюст и сви юмруци. — Единственият избор, който ще се направи тук, добра ми жено, е той да си отреже жалките коси, да се облече, както се полага на един изискан мъж, за какъвто минава, и да удържи даденото на дъщеря ми обещание.
Лейди Солтърдън вдигна едната си вежда.
— А ако не го направи?
— Тогава всеки гост в тази къща ще научи как сте опитали да ме измамите с дъщеря ми. Че сте накарали този самозванец, — и той посочи към Бейзингстоук — да заблуди дъщеря ми, така че тя да се подлъже и да се омъжи за човек с очевидно нерационално поведение и ниско ниво на интелигентност.
— След като е толкова нерационален и нисш — отвърна херцогинята, — защо толкова държите да се ожени за Лора?
— Той е херцог Солтърдън, мадам. Искам един ден единствената ми дъщеря да стане херцогиня. И тя ще стане херцогиня… независимо дали на вас това ви харесва или не.
С тези думи той сграбчи за ръката младата жена, която плачеше горчиво, и я помъкна навън.
— Но, татко, не искам да се омъжвам за…
— Тихо!
— Но…
— Тишина!
На долния етаж свиреше оркестър, а музиката се носеше из цялата къща. Гостите се бяха събрали в балната зала и вече в продължение на няколко часа пресушаваха най-хубавото шампанско на домакинята, бляскави в парижките си тоалети, и правеха всевъзможни предположения относно причината негово височество все още да не се е присъединил към очевидно притеснената си годеница и нейния силно потящ се баща.
Всъщност той изобщо не се бе показвал пред никого.
Освен пред Мария.
Поставила длани върху раменете му, тя се взираше над главата му в отражението в огледалото. Помъчи се да се усмихне. Невъзможно. Понечи да каже нещо. Не можеше да го направи. Не и преди да е свършила.
Вдигна в шепа кичур и плъзна острието на бръснача сред гъстите му копринени коси, като наблюдаваше как падат като пера между пръстите й и през рамото му. Повтори движението и тъмните къдрици полетяха към пода и се приземиха върху едното й стъпало. Когато последният дълъг кичур се отдели от главата му, тя го стисна силно в дланта и го притисна към гърдите си.
— Далила — прошепна Трей. — Ще ме лишиш от мъжествеността ми и ще ме предадеш на неприятеля.
— За ваше добро, ваше височество.
Той се обърна на стола си и хвана нежно ръката й. Очите му бяха потъмнели като аспид.
— Ще слезеш с мен долу.
— Не. — Младата жена отстъпи, за да вземе черния фрак с кадифена якичка, който господарят й бе захвърлил небрежно върху леглото. — Освен това нямам какво да облека за такъв тържествен случай. Черната рокля на болногледачка надали би била подходяща. — Прокара длан по полата си. — Сигурна съм, че ще се справите прекрасно и без мен.
Херцогът стана от стола си почти без никакво усилие. Облече жилетката с двуредно закопчаване и опъна ленената вратовръзка около врата си.
— Странно, но никога досега не съм си давал сметка колко неприятно стегнати могат да бъдат тези проклети неща. Нищо чудно, че брат ми псува всеки път, когато е принуден да надене някое от тях.
Мария подаде фрака и извърна поглед.
Трей напъха грациозно ръце в ръкавите. Бавно се обърна към нея.
— Кажете, мис Аштън, изглеждам ли достатъчно по херцогски?