— Тя си тръгна — обади се херцогинята.
Херцогът се обърна вдървено. Взря се в баба си с усещането, че безмилостен нож разрязва тялото му. В този момент осъзна, че за първи път от целия му трийсет и петгодишен живот лейди Солтърдън не посмя да срещне неговия поглед.
— Моля? — попита сухо той.
— Тръгна си. Платих й и я пратих да си върви по живо по здраво. Вече няма съмнение, че си напълно във форма, затова не е нужно да я държим повече.
Трей не отговори дълго, като само потъркваше разсеяно болезненото си рамо. Тогава си даде сметка, че всъщност болката, която не му даваше да диша, не идваше оттам.
Обърна се отново към вратата.
— Ако тръгнеш след нея — побърза да заяви баба му с леко паникьосан глас, — ще те лиша напълно от наследство. Никога няма да видиш нито петак от парите или камъче от именията ми. Ще прекараш остатъка от живота си отхвърлен от всички, в крайна бедност, низвергнат от равните на теб. Така че, кажете ми, ваше височество, нима тя е от такова значение за вас, че да рискувате всичко това?
Младият мъж не отговори, просто излезе от помещението, затвори вратата след себе си и се подпря за момент на нея.
Мария си беше отишла. Без думичка за сбогом. Тя си бе отишла, а той щеше да продължи живота си така, както се очакваше… както очакваха неговите предци.
— Ваше височество? — достигна до ушите му глас.
Сърцето му спря да бие. Обърна бавно глава, готов да произнесе името на Мария.
— Това съм само аз — рече Лора и се усмихна срамежливо. — Ако съдя по вида ви, очаквахте да видите Мария. Съжалявам, че ви разочаровах.
Солтърдън изправи гръбнак. Изпъна ръкавите на черния си фрак и си спомни как мис Аштън му бе помогнала да го облече по-рано същия ден, преди отприщването на цялата тази лудост и бъркотия.
Лора тръгна към него. Той забеляза, че нещо в нея се бе променило. Изглеждаше по-силна. Очите й блестяха решително.
— Лейди Дънсуърти — промълви младият мъж и се поклони леко. — Безкрайно съм ви задължен за вашата проява на смелост тази вечер. Ако Еджкъм бе успял да отмъкне Мария от имението…
— Вие щяхте да извършите нещо много благородно, за да си я върнете, убедена съм в това. Мис Аштън успява да въздейства по този начин на хората, струва ми се. Помага им да изявят силата и смелостта си. Може би защото самата тя е пълна с тях.
Херцогът преглътна мъчително.
— Била й е нужна много смелост, за да ви остави, сигурна съм. Била й е нужна много смелост и за да остане. Предаността й към вас бе непоклатима и затрогваща. Убедеността й вдъхнови и мен. Тя ми помогна да разбера, че да обичаш, значи да се жертваш. Тя пожертва сърцето и душата си, като остана с вас, макар да знаеше, че трябва да се ожените за мен. Какво повече би могъл да пожертва човек, ваше височество, освен самата си същност?
— Какво се опитваш да ми кажеш, Лора?
— За какво е всичко това без любов, ваше височество? — Младата жена огледа стените, отрупани със съкровища. — Всичкото злато и сребро не могат да ни стоплят, когато ни е студено, или да ни утешат, когато сме болни.
— Ти си влюбена в някого — промълви той и се усмихна нежно.
— Аз ще се омъжа за вас, разбира се, както и вие ще се ожените за мен. Заради едното задължение. Знам само, че когато Еджкъм започна да убива и през ума ми премина мисълта, че е възможно да убие и мен, аз изпитах съжаление не за това, че няма да знам какво е да бъдеш херцогиня… а че никога няма да прегърна…
— Нашето дете, на нас с Мария, в ръцете си — избъбра Трей.
Лора се усмихна.
— Знаех, че ще разберете. — След това се обърна, тръгна нататък по коридора, но миг по-късно спря и погледна назад. — Тя каза, че сте невероятен. И аз й вярвам.
Солтърдън остана на мястото си, пъхнал ръце в джобовете си. От долния етаж започна да се носи музика. Очевидно прислугата бе успяла вече да изчисти кръвта от пода и стените. Да не дава Господ смъртта на двама души (още повече — слуги) да попречи на аристокрацията да се наслади на собствената си компания.
Младият мъж се обърна, отвори вратата и влезе в стаята. Брат му вдигна глава от възглавницата и изви нагоре вежди.
Херцогинята погледна към него, очите й се разшириха за миг, устните се разтеглиха самодоволно.
— Знаех, че ще се върнеш.
Трей прекоси грациозно помещението, без да отделя поглед от лицето на баба си.
Спря пред нея и се взря в Бейзингстоук. Очите на неговия близнак блестяха и сякаш казваха: „Давай, предизвиквам те. Опълчи й се. Накарай ме да се гордея с теб поне веднъж в жалкия си живот.“
Копеле.
Възрастната дама вдигна дланта си към него. Той се наведе над нея, целуна я и рече: