— Божке — зацъка прислужницата. — Трябва да си ударила красивата си главица по-силно, отколкото помислихме снощи. Шъ накарам Моли — тя те й посрещнала, кат’ си пристигнала. Сигурна съм, че не й била особено приятелски настроена. Няма как да й била с таквоз хубаво момиче кат’ теб; свикнала й момците тук да обръщат внимание само на нея. Ненаситно момиче, не бих й се доверила дори да съ доближи до съпруга ми, ако имах такъв. Та й казах да донесе лапата да тъ наложа. Шъ са опрайш за нула време. Моли! — извика тя; Мария се стресна и трепна. Спомни си за Моли, изтегната върху масата гола, както я е майка родила, обвила крака около ханша на някакъв трудещ се отгоре й мъж. — Донеси ми торбичката с билките, нали съ сещаш коя, и сложи чайника да заври. В туй време съ погрижи за какаото на херцогинята. Нали знайш как съ чувства след пътуването си от Лондон. — Намигна на Мария и кафявите й очи светнаха. — Милата старица си пада много по топло какао. Казва, чи именно благодарение на него й все ощи жива… и свадлива — добави под носа си тя и се изкиска. Усмихна се широко и додаде: — Казвам се Гъртруд, скъпа. Аз съм главната домакиня. — Раздруса огромната връзка ключове, закачена на синджир за кръста й. — Таз’ сутрин съ прибрах от къщи… болни роднини в Девъншир. Щях да бъда тук да те посрещна, ако знаех, но нямах представа, че нейно височество му е наела нова компаньонка.
Като си пое дълбоко въздух и опита да прочисти съзнанието си от омоталите го паяжини, Мария седна в леглото и сграбчи така буйно ръката на смаяната икономка, че тя изписка лекичко.
— Тялото! — изграчи младата жена. — Тялото в спалнята… мъртвия. О, Боже милостиви, сега си спомних, противната воня, ужасното същество, подобно на страшен звяр, покрит с косми, мръсните му дрехи и…
— Шшт! — Прислужницата я потупа по бузата, сякаш се надяваше с този жест да я вразуми. — Ами ако нейно височество та чуй да говориш така за него? Туй я разстройва ощи повичи…
— Той е мъртъв! — възкликна Мария.
— Не…
— Видях го… лежеше неподвижно, безжизненият му поглед бе вперен в нищото…
— Не, моме, той винаги си изглежда така.
— Но той трябва да е мъртъв — оспори буйно думите й младата жена. — Нито едно живо същество не би могло да изглежда така или… — Потръпна. — Кой е той?
Като изправи гръбнак и постави топчестите си юмруци върху закръгления си ханш, прислужницата се намръщи и прехапа долната си устна.
— Той, разбира се — отвърна най-сетне тя.
— Той ли?
— Да. Той.
Малко по малко смисълът на казаното достигна до съзнанието й. Мария плъзна крака от леглото, затвори за момент очи с надеждата да се пребори поне донякъде със силното пулсиране в слепоочията, и поклати глава.
— Но това е невъзможно. Наеха ме да гледам дете, не някой…
— Божке, горката старица сигурно вече й отчаяна… или съ й побъркала. Тя ти каза, чи й дете ли?
Младата жена вдигна очи към икономката, отвори уста и после я затвори.
— Не с толкова много думи, но… аз останах с впечатление, че става въпрос за дете…
— Признавам, че й кат’ дете — отвърна слугинята; лицето й придоби тъжно изражение, а погледът й потъна някъде в далечината. — Да, сърцето ми съ къса, кат’ го гледам сега, толкоз безпомощен и безразсъден. Тъй си пропилява живота. — Гъртруд извади кърпичка от джоба на престилката си, избърса очи и подсмръкна. — Работя за негово височество от осем години, седем от тях бяха удоволствие, кълна съ. Винаги й бил справедлив господар, макар и понякога доста буен. Да, такъв беше преди. Буен. Пълен с дяволи, все едни лудории ги измисляше, причиняваше куп главоболия на семейството си…
— Негово височество! — повтори невярващо Мария. — Онова… същество… в онази стая е…
— Моят внук — дочу се решителен глас откъм вратата. Гъртруд подскочи и обърна глава към крехката фигура на херцогинята, застанала на прага. Подпряла цялата си тежест на бастуна, тя обходи с острия си поглед стаята, преди да го насочи отново към Мария. — Онова същество е моят внук, мис Аштън, херцог Солтърдън. Наследник на титлата на покойния ми скъп съпруг. Наследник на моите богатства, когато и аз си отида.
— Как се осмелявате? — извика младата жена. Икономката изписка смаяно и изхвърча от помещението, като си мърмореше нещо под носа. Мария се плъзна от леглото, олюля се, но успя да изправи рамене, в резултат на което усети силна болка ниско в гърба. — С цялото ми уважение, ваше височество, но вие излъгахте…
— Нито веднъж не съм намеквала, че ще трябва да се грижите за дете, мис Аштън.