Какво бе останало от него? Един труп, звяр, чудовище, опуснато безжизнено в легло, достойно за кралска особа, заобиколен от повече богатства, отколкото са виждали за целя си живот хиляда човека, взети заедно?
Гъртруд влезе в стаята и я удостои със съчувствена, разбираща усмивка.
— Идвам да съ погрижа за подутината наглавата ти. Оу, ама си я бива. Доста време шъ ти стои синьо…
— Не искам никакви лапи — обяви Мария и се извъртя към стената. — Пада ми се страдам заради големия ми егоизъм.
— Тъй реагират всички, кат’ го видят за пръв път, особено пък онез’, дет са го познавали преди… роднини и приятели, искам да кажа. Само дет’ тук вече не идват кой знай колко роднини и приятели. Само брат му и херцогинята… и онез’ пиявици Такли и Еджкъм — добави под носа си икономката и се намръщи.
И, като заобиколи леглото и се пльосна върху хлътналия дюшек, подобната на херувим Гъртруд наложи силно ароматната торбичка с димящи билки върху подутината. Младата жена трепна, но не се съпротивлява повече.
— Признавам, чи й много мъчително да го гледаш такъв, след кат’ знайш как й изглеждал преди. Винаги съм мислила, че й грешка да го крият така тук, но съветниците на херцогинята рекоха, че така и тя, и той щели да бъдат по-малко унижени. Доколкото познавам негово височество, струва ми съ, че нямаше да му пука дори цялото висше общество да мине през дома му и да го оглежда като някаква забележителност.
— Той умира ли?
Гъртруд присви устни.
— И аз не знам точно. Еджкъм… — В гласа й се долови напрежение, — казва, че бил мъртъв тук. — И тя се потупа по слепоочията. — Въпрос на време й да умре и тялото. Разбира съ, ако зависеше от Еджкъм, негово височество отдавна щеше вече да й погребан в Менстън.
— В Менстън ли?
— Кралското болнично заведение за умствено недъгави в Менстън. О, моме, туй й едно ужасно място. Пълно с побъркани и обладани от зли духове. Бедните ги вързват и ги бият кат’ животни.
Мария преглътна с усилие.
Икономката стисна ръце.
— Идеята негово височество да бъде заточен тук… вбесявам съ, кат’ помисля как Еджкъм и Такли сломяват съпротивата на нейно височество, кат’ й повтарят непрестанно, че ако отидел там, щял да бъде по-добре… както и тя самата. Тя не й същата, откакто стана всичко това. Като че ли животът я напусна.
— Как е пострадал?
— Нападнали го крадци, кат’ си тръгвал от конни надбягвания. Да, тогава беше много буен, истински развратник. Двамата с брат му, лорд Бейзингстоук, бяха някога най-търсените ергени в цяла Англия. В разцвета на силите си и красиви, близнаци. Еднояйчни. После лорд Бейзингстоук съ ожени за едно момиче от Уайт, а негово височество остана да съ бори да не го омотае брачната примка, както винаги я бе наричал. А ето го сега, чи лежи и превръща в ад както своя, така и живота на околните, като става само кат’ му щукне, което не й много често. И то само, за да ни крещи като някой дракон и да хвърля чинии по главите ни.
— Не може ли да говори или да ходи?
Икономката доби странно изражение, ръцете й потрепнаха нервно. Най-сетне пъхна намачканата кърпичка обратно в джоба си и се запъти към вратата.
— Гъртруд? — повика я Мария. Прислужницата спря и се обърна неохотно. — Ненормален ли е?
— Не е моя работа да го казвам, моме.
Младата жена почти не забеляза кога е излязла. Отпусна глава върху възглавницата и се загледа в тавана. А сега какво да прави? Снощните събития бяха предостатъчни, за да я шокират. Сега пък това…
Потрепера, завря пак лице във възглавницата и направи опит да прогони образа на „звяра“ от съзнанието си. Невъзможно! За разлика от брат й, тази особа я плашеше, тялото му бе огромно, а като капак най-вероятно беше ненормален.
О, милостиви Боже, който си на небесата, нима това бе нейното наказание, задето бе загърбила собственото си семейство и богоугодния Джон Рийс, олицетворение на добродетелта и почтеността? Нима трябваше да се озове в това непристойно и съмнително положение, подобно на Даниел в леговището на лъва? Дори един лъв не й се струваше толкова страшен!
Нямаше да го направи! Не можеше да го направи! Може да бе твърдоглава, решителна и упорита, но не и чак толкова глупава. Щеше да помоли за ден-два, за да обмисли положението, а после да помоли… не, да изиска да бъде превозена до някое по-безопасно и по-приемливо място. А дотогава в никакъв случай нямаше да поема отговорност за грозния и страховит внук на херцогинята.
Най-сетне откри пътя до ужасната стая на болест и надвиснала смърт. Там откри лейди Солтърдън, заобиколена от Такли и Еджкъм, да плаче тихо край ложето на своя внук. Забравила за гнева си, тя понечи да се втурне към крехката жена и да я утеши. В този момент обаче се сети, че вероятно хората, които я бяха виждали в миг на слабост, сигурно се брояха на пръсти. Но нуждата да я утеши беше непреодолима. Въпреки отвращението си от това място и лишения му от човешки образ обитател, тя познаваше прекрасно чувството на безпомощност и отчаяние. Същото, което сега херцогинята изстрадваше заради своя внук, някога Мария го бе изстрадала заради брат си. За старата жена неговият живот бе нейният собствен живот и смъртта му или дори мисълта за подобен ужас, щеше да направи света безкрайно мрачен. Даже представата за тази загуба разкъсваше сърцето й.