— Трей, Трей, скъпото ми момче — плачеше херцогинята, а гласът й потръпваше от мъка и гняв. — Какво ще правим сега? Как можаха да позволят да се превърнеш в такова… чудовище? Как можаха да се отнесат така ужасно с теб? Ти си моят внук! Херцог Солтърдън…
— Хайде, хайде, Изабела — обади се Еджкъм. — Не трябва да стоиш тук. Не трябва да го гледаш. И моето сърце се къса от мъка при вида на това, в което се е превърнал Трей. Знаеш, че с годините го бях обикнал като собствен син…
— Както и аз — додаде Такли.
В това време Гъртруд, която се появи зад гърба на Мария, хлъцна при вида на окаяното състояние на стаята и кръглото й лице почервеня.
— Божке — изпъшка тя, изтича към своята господарка, поклони се припряно и закърши ръце.
— Моля за извинение, ваше височество, не съм била тук от две седмици… пристигнах само минути преди вас. Бъдете спокойна, ваше височество, това ужасно нещо няма да съ повтори повече.
Лейди Солтърдън не отговори, а продължи да се взира в безжизнената форма върху леглото.
Икономката изсумтя дръзко под носа на двамата мъже, после се завъртя на пети и излезе от стаята, без дори да погледне към Мария. Откъм коридора се донесе разгорещен шепот; това бяха Гъртруд и Моли.
— Загубено момиче, к’во си мислеше, та остави негово височество в таквоз плачевно състояние?
— Искъ ми съ да тъ видя теб как шъ работиш, като ти хвърля чинии по главата…
— По-вероятно ми съ струва пак да си забавлявала коняря Тадеус. Няма да виня нейно височество, ако тъ уволни. Щях сама да го направя, ако…
— Нищо няма да направиш, глупава патко, щот’ знайш много добре, че няма да намериш кой друг да съ захване с неговите неща. А и двете знайм много добре, че херцогинята няма да иска цяла Англия да узнай какъв идиот е станал.
Мария затвори очи и се подпря на стената.
— По дяволите — промълви тя. — По дяволите!
— Ще ми пишете в мига, в който настане някаква промяна — заяви херцогинята, след като се качи в каретата заедно с Такли и Еджкъм.
— Разбира се.
Мария застана встрани и кочияшът затвори вратата.
Възрастната дама надникна през прозорчето. Лицето й бе пепелявосиво, а очите — зачервени, но въпреки това успя да се усмихне.
— Сигурна ли сте, че стаята ви харесва? Може да я смените всеки момент, ако пожелаете. Чувствам, че с близостта си до него ще му помогнете…
— Стаята е прекрасна — увери я младата жена.
Лейди Солтърдън погледна към фасадата на огромната постройка.
— Уведомих прислугата, че имате пълна власт над тази къща и добруването на внук ми.
— Това е смазваща отговорност, ваше височество.
— С която сте напълно способна да се нагърбите — отвърна авторитетно графинята и додаде, като вдигна с достойнство тънката си вежда: — Усетих го в мига, в който ви видях — вие сте силна и морално устойчива. Това ще му се отрази добре, струва ми се.
— Още по-добре ще му се отрази, ако бъде сред своето семейство и приятелите си, мисля пък аз — заяви дръзко младата жена; при тези думи графинята набърчи отчаяно чело. — Нима си тръгвате толкова бързо, ваше височество? Няма ли да останете един-два дена, ако не за друго, то поне за да се уверите, че съм достатъчно компетентна за възложената ми работа?
— Ако душата и сърцето ми все още бяха млади… но душата ми е уморена, а сърцето — разбито, скъпа моя. Не мога да понасям да го гледам дълго в това състояние. Никога не съм била силна, когато е ставало въпрос за моите деца. Моля ви, разберете ме…
И херцогинята вдигна ръка и се усмихна леко за сбогом. Миг по-късно каретата се разклати и потегли.
Мария се взира след екипажа дълго след като бе изчезнал в далечината и светът отново се бе изпълнил с тишина и зимна празнота. За момент й се прииска да извика старата дама, да й обясни за последен път, че дори мисълта да прекара и миг в компанията на нейния внук я изпълваше с ужас, който не изпитвала и от баща си.