— О! — извика тя. — О, Боже! О…
И се пльосна обратно в коритото, като опръска всичко наоколо с вода.
— По дяволите — поклати глава младият мъж. — Ти си дори по-хубава, отколкото си мислех…
— Излез!
— Нищо чудно, че Моли не може да си намери място. И само кат’ съ сетя, чи й казах: „За тъз плоскогърдата и пет пари не давам.“
— Моля?
Той прекоси стаята, грабнал коша с въглищата.
— Така съ изравняваме, нали? Сега вечи и двамата сми съ виждали голи както майка ни й родила. След кат’ минахме периода на „шъ ти покажа мойти красоти само ако и ти ми покажеш твойти“, вечи можим да съ захваним с по-сериозна работа.
— Единствената работа, която ме интересува във връзка с теб, е да напуснеш незабавно стаята ми!
— Твойта стая, тъй ли било? Много уютничко съ почувствахми изведнъж. — Пусна коша, постави ръце на хълбоците и заяви, като вдигна вежди. — Струва ми съ, чи няма с к’во да мъ примамиш да го направя, мис Мария Аштън от Хъдърсфийлд, освен ако не излейш от тоз варел и ни мъ накараш.
— Извратен тип! Гъртруд беше права.
— Гъртруд й една стара мома, коят’ съ бърка навсякъде и завижда, щот нито един свестен мъж в цялото графство няма и да я погледне.
Мария изфуча ядосано, грабна капака на коритото и се прикри с него. Сега вече се виждаше само главата й.
— Ако не напуснеш незабавно, ще информирам Гъртруд и херцогинята, че двамата с Моли… се отдавахте на разврат върху кухненската маса.
— Уух!
— Говоря сериозно!
— „Разврат“ й страшно грешна дума за произнасяне от една свещеническа дъщеря. Но и аз никога не съм виждал щерка на викарий, дет’ да изглежда кат’ теб. Можеш да го приемеш за комплимент.
— Самото ти присъствие тук в този момент е най-ужасното оскърбление. Така, за последен път…
— Добре. Махам съ. Исках само да съ отбия и да ти кажа „добре дошла“ в Торн Роуз и да тъ уведомя, че имам широко рамо, на коет’ можеш да съ опреш, ако стане нужда. А такваз нужда шъ съ появи съвсем скоро. Много съм любопитен да видя к’во шъ направи с теб той. Сигурно шъ тъ изхруска жива, момиче. Да, шъ бъдеш голяма късметлийка, ако сладкото ти задниче не пострада от цялата тази работа. Е, приятна ти вечер, мис Аштън. Наслаждавай й съ, докат’ все още можеш.
От празното пространство долитаха гласове, приглушени както обикновено, поне докато се носеше из мъгливите бездни на безсъзнанието, докато плуваше с лекота, сякаш беше въздух, а слънчевата светлина и мракът се редуваха пред замътеното му зрение… безкрайни дни, през които лежеше в това легло-гробница… целият свят сега бе за него далечна какафония от звуци — птичи песни, рядката поява на някой слуга, който спираше да говори или да си тананика, когато влезеше в неговото „леговище“… нескончаеми нощи в очакване на дневната светлина, с която идваше и компанията на онези идиоти, колкото и краткотрайна да бе тя. О, да, какъвто и интелект да имаше човек, можеше да се побърка, ако бъдеше лишен от нормално обкръжение. Собствените му мисли бяха достатъчни да го подлудят. Монотонността на дишането можеше да го влуди. Монотонността на всекидневието, можеше да го побърка… беше го побъркала.
А, да, сигурно бе полудял, бе си изгубил мозъка, иначе нямаше да има видения на синеоки ангели с порцеланова кожа и мека, сребриста коса нямаше да го извади от замъгления му безсмислен сън. Сигурно губеше последната си връзка с реалността, щом му се струваше, че надушва уханието на виолетки, че тананикането на нежен женски глас и приятните звуци на плискаща се вода можеше да бъде нещо друго освен плод на ужасяващо обърканото му съзнание — съзнание, което много често се вкопчваше в спомени за красиви жени, дългокраки, приятно ухаещи, готови да продадат душата си, за да спят с него… някога, не сега.
Той беше звяр. Чудовище. Луд. Една жена трябваше да бъде отчаяна, за да прекара дори кратко време в неговата компания.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Той беше чудовище. Звяр. Луд!
Мария сънуваше, че се събужда и открива херцог Солтърдън застанал над нея, с едва различими черти под лъвската грива и необузданата брада, вперил в нея огнения си поглед, поставил длани върху гърдите й. Само че от гърлото му буботеше гласът на баща й, твърдеше, че е вещица, инструмент на похотта. Кой богобоязлив мъж би посмял да се свърже с такава мърла?
В три часа сутринта младата жена седна рязко в леглото, вперила подутите си очи в потъналата в мрак врата към неговата стая. Отворена ли беше? Но тя е бе затворила!
Излази от леглото, спусна се към вратата и, с неистово тупкащо сърце и треперещи ръце затърси опипом дръжката; вратата бе здраво затворена и заключена. Опита да успокои пулса си, да изравни дишането и да помисли логично. Нямаше от какво да се страхува. Чудовищата от миналото бяха зад гърба й… поне онези с лицето на викария Аштън.