В осветения от един слънчев лъч въздух около главата й танцуваха микроскопични прашинки. Светлината се отразяваше в косите му и образуваше малки червеникавокестеняви дъги. Мария стана от мястото си и заобиколи предпазливо своя повереник, все така без да отделя нито за миг очи от него. Ръкавите на нощницата му бяха навити и разкриваха силните му ръце, някога потъмнели от слънцето. Нима бе яздил без риза безценните си арабски жребци? През последните месеци, през които се бе крил в тъмната, мрачна стая, бронзовият им цвят бе придобил жълтеникав отенък. Формата обаче се бе запазила, мускулите изпъкваха все така подобно на протекъл по свещ восък. Опакото на дланта му се кръстосваше от синкави вени, но кожата бе жълтеникава, без живец; нямаше нищо общо с онова, което е била някога.
— Добре ли е разположен? — попита Мария, обърнала гръб към ваната.
— Да — отвърна Тадеус. — Мисля, че тъй трябва да съ чувства добре.
Младата жена пое дълбоко въздух и се обърна. Поколеба се при вида на голия торс на своя повереник. Главата му бе отметната назад, облегната върху орнаментираната стена на коритото от черен емайл, изрисувана със златни дракони. И то бе дори още по-голямо от онова, в което се бе къпала тя предишната вечер. Бе достатъчно широко за двама, помисли си Мария и изви вежди. В този момент обаче усети погледа на Тадеус върху себе си и бузите й пламнаха; устните му бяха извити в саркастична усмивка, в очите му блестеше още нещо освен хумор.
Младата жена се изкашля и грабна един ръжен от камината, повдигна с него нощницата на херцога и я хвърли към самодоволно усмихнатия слуга.
— Предполагам, че Гъртруд чака да ги получи.
Тадеус и неговият другар отстъпиха; по ризите им имаше мокри петна, лицата им бяха зачервени от вдигащата се пара. Мария ги отпрати с кимване. Младежът, чието име все още не бе научила, излезе от стаята. Тадуес обаче не помръдна, без да обръща внимание на подхвърлената дреха.
— Имаш ли да кажеш нещо? — попита мис Аштън, като избягваше погледа му.
Усещаше, че бузите й пламтяха не по-слабо от предишната вечер, когато се бе озовала пред него, покрита единствено с уханието на виолетки.
— Да — отвърна той и пристъпи от крак на крак. Видът му бе наперен, дори арогантен. Държането му бе самодоволно. — Ни мога да разбера защо ощи не си казала на Гъртруд за нас с Моли.
— Това не е моя работа — отговори лаконично младата жена и го погледна за секунда изпод ресниците си.
Той се ухили отново, но не даде признак, че смята да излезе или да вземе нощницата.
— Има ли нещо друго? — попита тя.
Слугата сви рамене.
— Мислех си, че досега не бях виждал коса с такъв цвят. Напомня лунната светлина, нали?
— Лунна светлина ли?
— Сребристо бяла и лъскава.
Мария пригладите падналите върху слепоочието й кичури и сведе очи; натрапчивият спомен за двамата им с Моли я накара да се намръщи.
— Бас държа, че е прекрасна, когат’ е пусната — продължи, вече по-развълнувано, младият мъж.
Тъй като тя не каза нищо повече, той грабна нощницата и излезе от стаята, като спря само колкото да погледне към нея, а след това и към негово височество. В този момент лицето му придоби странно изражение.
Мис Аштън постоя съвсем неподвижно след неговото излизане, достатъчно дълго, за да премисли току-що казаното. Слугата определено бе флиртувал с нея, а забележката му за косите й не я бе оставила безразлична. Не беше редно да окуражава подобни комплименти (особено като се има предвид на каква сцена между него и Моли бе станала неволно свидетел и още повече онова, което се бе случило между него и самата нея предишната вечер). Не беше редно даже да признае комплиментите пред себе си, тъй като така щеше да посее в съзнанието си страшното семе на суетата.
Насочи погледа си обратно към херцога, но гледката не беше такава, че да я отвлече от мислите й. Драконовата вана бе обвита в облак пара. Кожата на негово височество бе порозовяла, по косата и брадата му проблясваха капки.