— Много хубави ботуши — продължи да разсъждава на глас Мария и проследи с поглед извивката им покрай прасеца на нейния повереник. — Отиват ви — додаде тя и бавно вдигна глава към очите му; те като че ли гледаха право в нейните.
Младата жена коленичи напода, хвана тежкия му крак и, с известно усилие, изу първо единия ботуш, а после — и другия. След това ги постави край огъня и взе обутото му с чорап стъпало в скута си и започна да го масажира с равномерни кръгови движения, като се изкачваше постепенно по прасеца му, твърд и жилав, до коляното, а после слизаше отново, както бе правила за Пол през онези безконечни месеци, през които той бе лежал на гръб, неспособен да помръдне. Брат й бе правил цяло представление, за да засвидетелства удоволствието си, бе въздишал; тя обаче знаеше прекрасно, че той не чувстваше абсолютно нищо. Удоволствието бе единствено в съзнанието му.
— Чувала съм, че това подпомага кръвообращението — обясни тя.
Сега вече обхващаше с цяла длан мускулите му, като стискаше и отпускаше, докато плътта започна да се затопля в ръцете й. От време на време вдигаше поглед към лицето му.
— Светлината на огъня ти отива — заяви Мария. — Придава розовина на лицето и блясък — на очите ти.
Плъзна нежно длани по коляното му, обхвана здраво бедрото; дори там мускулите му бяха много силни.
В съзнанието й бавно се оформиха образите на Тадеус и Моли. Те се изправиха като два призрака, но не предизвикаха у нея страх, а онзи почти незабележим трепет и притеснение, които бе изпитвала за кратко в присъстието на Джон. Тогава бе позволявала на любопитството и въображението си да вземат връх — болезнен копнеж, дълбок и смущаващо животински, подобно на мъжа, който сега стоеше пред нея. Клепачите й натежаха, погледът й се отмести до устните на Солтърдън, после до собствената й ръка, поставена върху твърдото му бедро. Видя се отново застанала пред онази кухненска врата да наблюдава как две тела, лъщящи от пот на светлината на огъня, се мятат и се извиват върху масата… само че очите, които бяха приковани като магнит в нея, бяха на херцога… а жената, която стенеше от удоволствие под него беше…
— Мис Аштън?
Мария трепна и хлъцна от изненада.
Тадеус се показа на прага.
Младата жена притисна ръка към разтуптяното си сърце и извърна очи.
— Изплаши ме… да се появяваш така безшумно в тъмнината. За момент си помислих…
— Чи говореше той ли? — Тадеус хвърли поглед към господаря си. Усмихна се и пъхна палци в колана си. — Признавам, чи туй е малко вероятно.
— Имай вяра, Тадеус. Чудеса съществуват.
Младата жена се посъвзе от уплахата. Почти успя да се освободи от натрапчивия образ, както и от силното смущение. Изправи се, но откри, че коленете й се треперят.
— Дойдох за подноса от вечерята — обясни слугата.
— Моля те, предай на готвача моите поздравления. Яденето беше превъзходно. — Заобиколи стола на херцога, така че да я разделя от наблюдателния й събеседник. Смущението й нарастваше, тъй като той продължаваше да я оглежда настойчиво; очевидно неудобството й му доставяше удоволствие, също както бе станало предишната вечер. — Предпочитам да оставиш храната на Солтърдън. Може да опитам за последен път преди лягане да го накарам да хапне.
— Ти си същата кат’ другите — рече той.
— Другите ли?
— Онез’, дет’ идваха да съ грижат за него и мислеха, че могат да сторят онуй, дет’ не са успели да направят предишните. Той, разбира съ, беше по-различен тогава. В него все още имаше няк’во пламъче. Не че беше нещо повече от идиот и тогаз…
— Тадеус! — извика Мария. — Внимавай как се изразяваш…
— Туй е без значение. Дори да й все още жив, той няма акъл колкото една загубена гъска. Всичко, коет’ беше преди, съ изпари с онзи проклет удар по главата. — Мършавото му лице се изкриви от гняв и той се вгледа в своя господар. — Нищо не си спомня, не може да познай даже собствената си баба и брат. Не може нито да говори, нито да ходи. В продължение на шест месеца не й правил друго, освен да съ дави в собствените си лиги и да реве кат’ някой…
— Умолявам те — промълви младата жена, — спри да говориш тези ужасни неща!
— Това е истината. По-добре да го оставим да умре. Да го освободим от тази мъка, а и нас също.
— Възнамерявам да поговоря с херцогинята за това презрително…
— Тя няма да напрай нищо и знаеш ли защо? — Посегна към нейния поднос, но остави таблата на Солтърдън. — Защот’ не иска да разглася из цяла Англия в какъв безумник са й превърнал херцогът.
Тадеус тръгна към вратата, но спря насред пътя и погледна отново към своя господар. Очите му придобиха замислено изражение, а гласът му прозвуча по-тихо, уморено и някак си отчаяно, когато каза: