— Ти стоеше настрани и позволи на онзи зъл човек да вдигне десница срещу собствения ти син. Заради теб брат ми прекара последните две години от живота си в непоносими мъки…
— „Отмъщението оставете на мен“, е казал Бог.
— И въпреки това той продължи да те обича през цялото време, докато лежеше тук и умираше малко по малко. С последния си дъх те помоли за прошка…
— Това бе Божия преценка, не моя.
— Той беше твой син! Твоя плът и кръв, а ти отказа да говориш с него в продължение на две години, защото той се бе влюбил в една жена…
— В една курва! В една блудница. Заклеймяването и изгонването й от селото бе малко наказание. Трябваше да я изгоря на клада.
— Жесток, отмъстителен човек. Ще спася себе си и майка ни от теб, дори това да е последното нещо, което ще направя.
Вдигна ръка да я удари. В този момент вратата се отвори.
Джеймс Такли, помощник на херцогинята, висок сивокос мъж с очила с телени рамки и тъмен, но елегантен (и скъп) костюм, влезе в стаята и спря изумено при вида на викария, вдигнал треперещ юмрук и с избила по челото пот и на Мария, застанала в ъгъла, вирнала брадичка и с обляно в сълзи лице. Най-накрая се усмихна; е, не точно се усмихна — случаят не бе подходящ за подобна изява. Любезното му изражение очевидно имаше за цел да увери младата жена, че всичко ще бъде наред.
След като хвърли за последен път красноречив поглед към все още треперещия си родител, тя побягна към стаята, където я очакваше херцогиня Солтърдън в компанията на един внушителен и оплешивяващ лекар на име Етън Еджкъм.
Викарият впери ледения си укорителен поглед в Мария, докато тя се покланяше непохватно на крехката херцогиня — осемдесетгодишна матрона с обсипани с пръстени ръце, сребърни коси и с достатъчно строго изражение, способно да спре дори часовник. Подобен поглед би накарал повечето момичета на възрастта на Мария, която току-що бе навършила деветнайсет години, да потреперят (разбира се от уважение). Възрастната дама очевидно знаеше това, практикуваше го и се гордееше с него. Несъмнено именно поради тая причина сребърните й вежди се извиха нагоре, когато младата жена не реагира по типичния за една срамежлива мухла начин, а вдигна по-високо глава и присви очи. Тази й вироглавост викарият наричаше „сатанинско нахалство“ и възнаграждаваше с удари с тънък кожен каиш.
— Е, най-после се срещнахме — възкликна херцогинята с изненадващо силен глас, като се имат предвид възрастта и очевидно недоброто й здраве. Вдигна с трепереща ръка писмото на Мария от скута си и го прегледа набързо, преди да вдигне отново очи към нея. — Кажете, мис Аштън, защо кандидатствахте за тази работа, след като дадох ясно да се разбере, че търся мъж.
Младата жена преглътна, изкашля се и събра всичките си сили, за да не погледне към майка си; тя седеше на ниско столче до вратата, потънала в дрехите си, а очите й, прилични на черни, безжизнени дупки, се взираха в пространството. Някога, ако се вярва на широкоразпространената мълва, Мери Суифт била красива и изпълнена с огън и енергия, подобно на дъщеря си; желаели я всички неженени мъже в селото. Но това било преди да се появи викарият Аштън и да я спечели с обещания за рая, който очаквал всяка жена, тръгнала с него да спасява обречените на адски мъки души в Англия. Бедната Мери. „Бедната ми майка.“ Красотата й, младостта й, мечтите й — всичко беше похабено; вече бе минала възрастта, когато това я бе вълнувало. О, да, не само възрастта бе причина за притъпената строгост на изражението й, за загубата на младежките емоции. Основен принос за това имаха разочарованието и загубата на илюзиите и надеждите. Погледът й бе винаги безизразен, лицето — неподвижно, подобно на пейзаж без слънце, сив и нерадостен.
— Мис Аштън? — изтръгна я от размислите й гласът на херцогинята.
Мария изправи рамене и срещна острия й поглед.
— Не виждам каква е разликата; ако жената е подходяща за тази работа…
— А вие подходяща ли сте за тази работа, мис Аштън? Нужен ми е силен във физическо, умствено и емоционално отношение човек. Задълженията ви, ако реша да ви наема, понякога няма да бъдат никак лесни.
Това изказване очевидно предизвика болка у старата дама. Здраво стиснатите й устни потрепераха, но, очевидно привикнала на страданието, тя се съвзе почти веднага. Огледа младата жена от главата до петите и, като махна пренебрежително с ръка, рече:
— Вие сте още почти дете. Дете! Струва ми се невероятно, че бихте могли да се справите с… дадената ситуация. Какво ви кара да мислите, че сте достатъчно зряла физически и емоционално, за да работите с… недъгави хора?
— Брат ми беше инвалид — избъбра тя, като се прокле заради отчаянието, което долови в гласа си. — Беше пребит безмилостно от три пъти по-едър от него мъж, за когото състраданието очевидно е било нещо непознато. Гръбначният му стълб бе счупен на три места. В продължение на две години аз бях денонощно до него. Хранех го. Обличах го. Къпех го. Четях му с часове, окуражавах го, умолявах го да не умира. Наблюдавах го как понякога се оживява и после потъва отново в отчаянието. Раздвижвах крайниците му, защото не можеше да ги мърда. Той не можеше да прави нищо, Ваше Превъзходителство, освен да лежи с все така остър ум и ясен разсъдък и да наблюдава как състоянието на тялото му се влошава малко по малко. Но в крайна сметка го убиха не раните му, а разбитото сърце.