Вратата се открехна със скърцане и се появи обвита в широка бяла памучна дреха фигура с капеща свещ в ръка. Тя се насочи плавно към него, също като привидение, а косата й с цвят на лунна светлина проблясваше. До този момент си беше мислил, че само я е сънувал.
— Спите ли, ваше височество? — достигна до ушите му шепотът й.
Тя се надвеси над него, вгледа се в лицето му, в очите; нейните собствени очи отразяваха яркото пламъче на свещта в бялата й ръка. Уханието, което се носеше от нея, го обгърна — сладко, чисто и женствено. Усети, че му се завива свят, обзе го отчаяние, но когато в гърдите му се надигна познатият гняв, нещо в детинския й вид го възпря и той остана неподвижен, затаил дъх, като човек в компанията на сърне. Беше достатъчно само едно премигване, за да я накара да побегне…
Изглеждаше толкова нерешителна. Толкова уплашена. От какво ли?
От него, разбира се. Той беше чудовище.
Ангелът оправи завивките, докосна леко с пръсти разпилените му върху възглавницата коси.
— Сигурна съм, че жестокостта не ви е присъща, ваше височество. Тя е резултат на гнева и вярата, че Господ и хората са ви изоставили. Бъдете убеден, сър, че това не е така… Лека нощ, ваше височество, до утре — пожела тя и плъзна длан по клепачите му и ги затвори.
Той ги отвори едва след като тя излезе от стаята и отнесе светлината със себе си.
Обгърнат от тъмнината, той си помисли: „Не си отивай! Моля те… не си отивай!“
ПЕТА ГЛАВА
Младата жена се събуди рязко и се взря в мрака — свещите и огънят бяха изгаснали.
Чуваха се някакви звуци — високи женски гласове. Плач ли беше това? Крещяха мъже.
Заметна обратно одеялата, спусна крака върху пода. Потръпна от студ, прихвана яката на нощницата си с треперещи пръсти и се спусна към стаята и леглото на Солтърдън. Всичко тънеше в тъмнина и спокойствие, нарушавано единствено от лекото й дишане и тиктакането на стенния часовник.
И отново пискливите гласове.
Хукна към вратата и по коридора, докато стигна горната площадка на стълбището. Долу светеха светлини и някаква жена плачеше!
— Я виж кой бил тук — провикна се Моли така внезапно, че младата жена подскочи. Надвеси се над перилата и затвори за момент очи с желанието да успокои сърцето си. Слугинята поклати глава. — Питах к’во, по дяволите, прайш тук, к’во си вреш носа в хорските работи, облечена само по бельо. Аз обаче вече имам много добра представа за к’во става дума.
— Моля? Аз само…
— Моля ли? — повтори подигравателно думите й прислужницата. — Придаваме си важност, нали, мис Аштън? Говориш така, все едно, чи си самата херцогиня.
— Не знам да съществува закон, според който човек трябва да е от кралски произход, за да говори нормално.
Моли изпуфка, постави ръце на хълбоците си и присви очи.
— Къде е той?
— Той ли?
— Не съ прави на по-глупава, отколкото си. Мислиш, чи не съм видяла как го оглеждаш ли? Или, чи не съм чула как говори за теб? Мис Аштън това, Мария онова…
Някъде отдолу се чу женски вопъл.
Мария се намръщи, слезе на пръсти още няколко стъпала, надвесе се над перилата, за да разбере какво става.
Моли я блъсна иззотзад и я накара да се вкопчи здраво в парапета, за да се задържи. От нея се носеше силна миризма на долнопробен джин.
Слугинята присви устни и каза:
— Видях го да излиза от стаята ти преди три вечери — целият почервенял и смутен.
— Не ставай глупава!
— Шъ отречеш ли, че си му показала задника си, кат’ си съ къпала?
Мария поруменя и отстъпи заднишком надолу по стълбите.
— Е, госпожичке щерко на преподобния викарий? Май тъ поставих натясно, а? Отречеш ли, шъ излъжеш; признаеш ли, шъ покажеш к’во представляваш в действителност? Коет’ й същото, дет’ казах вече — ти си само една…
— Моли! — извика заплашително отдолу Гъртруд и мис Аштън си отдъхна с облекчение, когато пияната слугиня се опита да оправи несръчно килнатото си на една страна боне и се спусна надолу по стълбите; токовете на прекалено широките й обувки тракаха силно при всяка стъпка. — Глупачка — вилнееше икономката. — Пак си си пийнала порядъчно, а? Нищо чудно, че не дойде кат’ тъ извиках. — Вдигна поглед към Мария и поклати глава. — Моля те за извинение, скъпа. Тук стана една…
— Какво се е случило? — Младата жена заслиза бързо и леко след Моли, която, мърморейки, се дотътри до Гъртруд. — Сигурна съм, че чух женски плач?
— Туй бяха пътници, нападнати от проклетите крадци…