Шарлот посегна да вземе още един бадем.
— Представяш ли си, да се озовем точно в Торн Роуз. Преди няколко месеца щях да бъда уплашена, имайки предвид какво стана с негово височество.
Мис Аштън сипа две препълнени лъжички захар на дъното на чашата на Флорънс; искаше й се да възпре треперенето на ръцете си.
— Шокиращо! — възкликна Флорънс и напъха дребна сладка в устата си. — Лейди Пенелопи Фарнсуърт Шривъртсън спомена, че последния път, когато посетила негово височество след злополуката, той бил пълен тъпак. Опитал се да я удуши и й крещял толкова силно, че тя избухнала в плач. И, сякаш това не било предостатъчно, ами и изглеждал като отвратително мръсно пале, което всеки нормален човек би оставил да си умре от глад на пътя.
— Често — обади се Мария, докато наливаше в чашата й мляко от една каничка, — именно добрите души, предложили мило гостоприемството си на бездомника, спечелват доживотната вярност на животното. Не мога да си представя, че човек със… съвест, би оставил да умре от глад дори едно животно.
— Въпреки това — отметна кестенявите си къдрици Шарлот, — херцогинята направи добре, че го затвори в онзи ужасен санаториум. Преди не повече от две седмици разговарях с лейди Ротблат и тя каза, че чула от лейди Аделайн Глоуг, която пък чула от лейди Лили Харткъп, че на лорд Драбл му се наложило да посети някакъв познат в санаториума и докато бил там, се натъкнал на негово височество. Озовали се лице в лице, заяви лорд Драбл. Солтърдън бил овързан с каиши и ревял като див звяр. Няма да навлизам в повече подробности, но те уверявам, че от този разказ в съзнанието ми се запечата ужасяваща картина, която няма да забравя никога. И само като си помисля, че някога мама се опиваше от идеята да ме омъжи за него. Потръпвам, като си представя. Ами да, предпочитам да бъда изнасилена от онези страшни разбойници, отколкото да бъда принудена да прекарам дори една нощ с подобно чудовище като Солтърдън.
— Хайде, хайде, сестричке — потупа я успокоително по пухкавата ръка Флорънс. — Сега вече няма за какво да се притесняваш. Той е далеч, много далеч оттук…
— Всъщност — прекъсна ги Мария, като подаваше чашата с вдигащ пара черен китайски чай, — негово височество не е чак толкова далеч.
Сестрите премигнаха.
— Така ли? — изрекоха едновременно те.
— Само в горния край на стълбите.
— Тук?
Долната челюст на Шарлот увисна.
— В Торн Роуз?
Един орех се плъзна измежду пръстите на Флорънс и падна върху порцелановата чинийка в скута й.
— Заключен в тъмната си стая… Сигурна съм, че ще го чуете, щом къщата затихне отново. Ако бях на ваше място… — понижи глас и се намръщи, — щях да побързам да се прибера в стаята си преди…
Младите жени се надигнаха незабавно, ококорени, с увиснали челюсти.
— Що се отнася до мен — Мария се обърна към вратата, — оставям ви в способните ръце на Гъртруд и се връщам в собствените си стаи.
— Почакай!
Сестри Дреймонд скочиха от столовете си и като събориха парчета кейк и ядки и преобърнаха част от порцелановия сервиз, се спуснаха след Мария, хванати за ръце, като си мърмореха нещо една на друга.
Той се събуди от някаква мъгла.
Светлината достигна до него първоначално като малко петънце, колкото върха на игла, което започна постепенно да се уголемява. Заоформяха се по-тъмни сенки, които се въртяха като в объркан калейдоскоп от цветове и звуци.
Не. Не, не отново! Беше по-добре там, в мрака и тишината. Сънят беше елексир. Нямаше болка. Нямаше срам. Нямаше неконтролируем гняв. Докато беше погребан в катакомбите на безсъзнанието, нямаше да вижда изпълнени нажалени лица, проливащи сълзи над онова, което е бил някога… и което никога вече нямаше да бъде, ако се вярваше на лекарите, появили се в живота му през последната година.
Защо не можеха да рабзерат? Единственото му желание бе да го оставят насаме с мислите му. Там поне можеше да чуе собствения си глас, а не гласа, който излизаше от устата на един идиот, който очевидно не можеше да я накара да се движи правилно, нито пък можеше да задържи достатъчно дълго в главата си една мисъл, за да я изрази.
О, да, тук, в сивото уединение беше по-безопасно, но нещо бе смутило покоя му, беше разбудило спящия тигър на чувството на безсилие и го бе замъкнало обратно, въпреки съпротивата му, сред ослепителната светлина.
Някакъв глас… който му действаше успокояващо сред дивата какафония от мисли в главата му. Музика сред хаоса. Често по време на последните безкрайни дни и нощи той го бе смущавал, бе рисувал образи на ангели и той се бе питал дали най-сетне не бе умрял и не бе отишъл… не, не на небето. На небето нямаше място за морално пропадналия херцог Солтърдън.