Съсредоточи се, идиот такъв. Фокусирай погледа си, ако можеш. Там! Някъде между слънцето, което осветява лицето ти, и ветреца, който целува бузите ти… ангелската песен, лирична, издигаща се и спадаща. Боже, как го боляха очите от светлината.
Някакво движение там. Фокусирай се. А! Най-после сянката придобива форма. Концентрирай се.
Тя се придвижи до една пейка край едно дърво и затвори книгата, от която четеше на глас. Мили Боже, коя беше тя? Косата й… какъв рядък и красив отенък имаше, се спускаше на копринени вълни по челото и около очите й, смайващо сини и светли. И топли, когато се вдигаха, за да го погледнат с известно учудване, сякаш виждаха нещо, което другите не забелязваха. Те бяха спокойни и решителни, но изпълнени с такава дълбочина и страст, че той почувства инстинктивно душата, която отразяваха.
Носът й беше безупречен, устата, невероятно примамлива, се усмихваше тъжно. И за капак на всичко това — чист, абсолютно безцветен тен. И все пак… тя беше почти дете, по детски наивна и невинна.
Проклети да са тези очи заради техния страх и съчувствие. Проклети да са.
— Какъв прекрасен ден, ваше височество! Пролетта е вече близо. Слънцето най-после започна да топли, небето е абсолютно чисто. Ако можех, щях да ви отнеса сама до онова езеро. Вижте, някой кара лодка там… някой арендатор, може би. Сигурно лови риба за вечеря.
Мария стана от пейката и заобиколи грациозно масивния бряст, край който бе стояла и чела. Въздъхна доволно, като се наслаждаваше на топлия ветрец в лицето си, вперила замечтан поглед в лодката и рибаря.
— О, сър, ако само можехте да видите водата. Плиска се в малката лодка и блести като кристал. Човек ще каже, че плува не във вода, а в слънчева светлина. Вижте небето, толкова е ясно, а хълмовете изглеждат като заспали.
Мария подпря гръб на дървото и се заслужа в шума на ветреца, който преминаваше през голите клони. Той си играеше с косите й, които тази сутрин бе пуснала свободно, и завираше няколко дълги кичура в лицето й. На един клон се показа катеричка и скочи на земята, само на няколко крачки от младата жена. Тя хлъцна радостно и, като се приближи до херцога, седнал в инвалидния си стол и вперил неподвижния си поглед в далечината, постави длани върху широките му рамене и се надвеси към ухото му.
— Имаме си гостенка — прошепна тя. — Не е ли великолепна, сър? Такава пищна опашка… почти толкова пищна, колкото и онези ужасни сестри Дреймонд, които продължават да опустошават килерите ви. Струва ми се, че никога няма да можем да се отървем от тях. Не и преди кочияшът да може да кара отново и да се откъсне от Гъртруд. Това изглежда е любов от пръв поглед, ваше височество. — Младата жена се усмихна. — През последните дни скъпата Гърти пее от сутрин до вечер. Ех, любов, любов. Смайващо е какво може да направи любовта с човешката логика.
Посочи към катеричката.
— Вижте как ни гледа, сякаш сме някои натрапници. Ще проверим ли колко е смела?
Мария се засмя и пристъпи нерешително към косматото зверче, което я наблюдаваше без да мига, вдигнало неподвижно рижата си опашка.
— Приятно ми е да се запознаем — изрече младата жена и се поклони леко от кръста.
Катеричката се изправи още повече и наклони на една страна глава.
Мис Аштън се усмихна и се отпусна на ръце и колене; светлата й коса се разпиля от раменете и се разстла върху покритата със сняг земя.
— Скъпа госпожо катеричке, изглежда ви се танцува. Аз, разбира се, нямам нищо против, но първо ще трябва да ме научите.
Животинчето отметна глава, скочи върху ствола на дървото и след миг вече беше на най-ниския клон, откъдето започна да крещи гръмогласно нещо, без да отделя поглед от своята събеседничка.
— Мила госпожо катеричке, страхувам се, че ще се посрамя, ако този танц изисква да се покатеря на дървото!
Тя се изправи със смях и изтупа полепналите по дланите й листа и треви. Катеричката скочи стреснато на по-висок клон. Едва тогава Мария усети някакво раздвижване зад гърба си. Обърна се бавно и първото, което видя, бе чифт излъскани до блясък, високи до коленете ботуши. След това вдигна постепенно поглед; пред нея стоеше висок мъж в безупречно облекло, с изумителни сиви очи, които я наблюдаваха недоумяващо и същевременно — развеселено.
Младата жена хлъцна. Тези очи й бяха познати, както и благородното чело, буйната коса, макар и по-къса, дори може би и устните. Тези устни обаче не изглеждаха така мрачно; бяха извити толкова дръзко, че бузите й се изчервиха.
— Мис… Аштън? — изрече непознатият с толкова изтънчен и любезен тон, че младата жена изгуби ума и дума.