Новодошлият протегна ръка.
— Да ви помогна ли да се изправите или да клекна до вас?
— О! — Прие покорно предложената ръка и се изправи с усилие, като настъпи полата си, по която бяха полепнали треви, листа и пръст. Направи истинско шоу, докато се изтърси, след което отстъпи и възнагради непознатия с извинителна усмивка и толкова достойно вдигане на брадичката, колкото позволяваше дадената ситуация. — Аз съм мис Аштън — заяви най-накрая тя.
— Точно от това се страхувах — промърмори в отговор новодошлият, като я оглеждаше съсредоточено и дори — раздразнено. — Та вие сте дете, за Бога. За какво е мислила тази жена?
— Тази жена ли?
— Херцогинята, разбира се.
— Не мисля, че това има някакво значение — отвърна невъзмутимо Мария. — В крайна сметка херцогинята е тя. Предполагам, че може да постъпва както й харесва… и на нея, струва ми се, й хареса, да наеме мен… независимо дали съм дете или не.
Мъжът вдигна вежди.
— Победен съм, мис Аштън. И така, кажете как е брат ми?
Очите й се разшириха. Хвърли поглед зад гърба на натрапника, към херцога, който продължаваше да се взира в пространството.
— Лорд Бейзингстоук! — отвърна вече по-спокойно тя и върна поглед към близнака на своя повереник. — Трябваше да се досетя веднага, милорд. Моите извинения.
И тя се поклони припряно.
— Глупости, мис Аштън. Напоследък не си приличаме почти никак. — Новодошлият най-сетне се обърна към херцога, застана вдървено край него, свил длани в юмруци. Гласът му прозвуча видимо по-напрегнато, когато най-после проговори отново: — Кажете ми, мис Аштън, има ли някакво подобрение?
— Никакво, милорд. Аз обаче съм тук само от една седмица…
— Господ е създал света за шест дни, мис Аштън.
— Аз не съм Господ, милорд.
— Не сте, така е.
Лорд Бейзингстоук се отпусна бавно на едно коляно пред брат си.
— Къде, по дяволите, си Трей? — попита доста грубовато той.
Мария се спусна към своя повереник, падна на колене до брат му.
— Доброта и нежност, милорд, умолявам ви.
— Доброта и нежност ли? Скъпа ми мис Аштън, Трей Хоторн, херцог Солтърдън, не познава и миг доброта и нежност в живота си. Несъмнено дори това сега е някой от проклетите му номера, за да ни манипулира. Доброта и нежност? Той не знае какво означават тези думи.
Бейзингстоук сведе поглед. Лицето му, със същите дълбоки сиви очи, високи скули и силна челюст, пребледня. Обви пръсти около свободната ръка на брат си.
— Искам го обратно, мис Аштън. Може да беше копеле, но го искам обратно. Има част от мен в това черно, празно пространство и то е невероятно студено. Понякога си мисля, че ако умре… ще вземе и мен, че ще ме помъкне през някакъв черен извор право в ада.
— Имайте вяра, милорд.
— Вяра ли?
Бейзингстоук вдигна глава, погледна я право в очите и тя осъзна за първи път колко невероятен, колко великолепен е бил някога Солтърдън — изтънчен, изпълнен с достойнство, олицетворение на аристократичността. Най-красивият мъж, когото бе виждала, нещо повече, когото си бе представяла. Почувства се… като поразена от гръм, хипнотизирана. Това усещане не подлежеше на описание.
— Сърцето на баба ми се къса — продължи да обяснява новодошлият. — През последните двайсет и пет години херцогинята положи големи усилия, за да ни възпита така, че да заемем достойно видното място на баща ни в обществото. Да осигурим продължение на титлата и името. Но тя най-вече ни обичаше. Макар да правехме на глупци не само самите себе си, ами и нея, тя продължаваше да се надява и да мечтае, че ще се справим с жизнената битка. Беше видяла как умират и съпруга й, и сина й. Струва ми се, че ще бъде крайно несправедливо, ако стане свидетел на смъртта и на своя внук. Моля ви, мис Аштън. Вие сте неговата… нашата последна надежда. Помогнете ни, ако можете. „Помогнете ни ако можете.“
Тези думи я преследваха, както и лицето на Безингстоук — търсещите му, отчаяни сиви очи, които не приличаха изобщо на очите на брат му. Най-много я притесняваше силното привличане, което оказваше върху й лорд Бейзингстоук… красив, неустоим, въздействащ. Цялата тази аристократичност бе онова… което не беше брат му.
От новодошлия научи, че любимото място на херцога в Торн Роуз бе екстравагантната ловна стая. Тя бе обширна, с ламперия от осемнайсети век, с достойни за кралския дворец мебели, мечи кожи и препарирани тигри с хищно оголени зъби и стъклени очи, оживели от огъня в елегантната светла камина от сивозелен мрамор. Мария се уедини в далечния ъгъл на помещението, за да даде възможност на близнаците да останат сами. Там, заобиколена от саксии с папрати и украсени с пискюли и ресни завеси, младата жена се захвана да плете, като от време на време хвърляше поглед към братята, неспособна да повярва, че някога са били еднакви.