Бейзингстоук седна на широката табуретка пред инструмента, леко разкрачил крака, и пръстите му полетяха по клавишите, без да ги докосват.
— Аз понякога се промъквах на верандата, затварях очи и, обгърнат от мрака, слушах. И, изпълнен със завист се питах, защо аз също нямам такъв талант.
— За негово височество ли говорите? — попита Мария.
— Трудно е за вярване, нали, мис Аштън? Трудно е да си представи човек, че онзи мъж, или онова, което е останало от него, някога е бил музикален гений.
Бейзингстоук натисна един клавиш и звукът отекна из стаята. Когато вдигна отново очи към своята събеседничка, погледът му бе изпълнен с плам и лудост, също като на брат му.
— Трябва да разберете, скъпа, че такова лекомислено прекарване на времето просто не беше подходящо за един бъдещ херцог Солтърдън. Трябваше да се обучава на по-сериозни неща. Пази Боже един деветгодишен бъдещ херцог да не разбира в тънкости как се управлява имение, принадлежало на нашето семейство откакто Господ е създал Англия. Представяте ли си, че някога му завиждах заради факта, че докато аз скитах където си исках и с когото си изберях — стига да ми бе равнопоставен, разбира се, той се затваряше с баща ми, за да се превърне в мъж, преди да бе имал възможност да бъде дете. Единственото, което имаше значение, бе херцогската титла. Потръпвам само като си представя какво може да причини на когото и да било това бреме.
Стана от табуретката и пресече стаята, като се насочи към група столове край прозорците. Мария го последва на пръсти, за да не смути величественото спокойствие и тишината на строгото помещение.
Бейзингстоук спря пред някакъв завит с чаршаф предмет в тъмния ъгъл зад столовете. Внимателно повдигна лененото платно и разкри недовършен портрет на изумително красивия Бейзингстоук, застанал край един стол. На него седеше жена в широка червена рокля, но без лице.
— Брат ми, мис Аштън, или онова, което бе някога херцог Солтърдън.
Мария преглътна с усилие и поклати невярващо глава.
— Не може да бъде. Това там сте вие…
Събеседникът й застана до картината, зае позата на мъжа върху платното, поставил едната си ръка върху облегалката на стола, другата пъхнал небрежно в джоба на бричовете си.
Вперила поглед в потрета, младата жена се приближи към него, неспособна да се отдели от очите, които я наблюдаваха — дълбоки, страстни, едновременно пламенни и студени като острието на сабя.
Това не бяха милите очи на лорд Бейзингстоук! Нито пък беше негова опасната, каменна мъжественост на острите му черти. Но… те нямаха нищо общо и с човека, когото бе наета да гледа. Не, мъжът на картината не бе ни най-малко дивак или звяр, а олицетворение на изтънчеността.
— Жената — промълви тя, като си наложи да погледне недовършената фигура на стола. — Коя е тя?
За момент погледът на нейния събеседник се премрежи; той стисна челюсти и разтегна устни в усмивка, с която заприлича много на известния си брат.
— Скъпа ми мис Аштън, това е бъдещата херцогиня Солтърдън — красивата бъдеща съпруга… лейди Лора Дънсуърти Ронсъвил.
ШЕСТА ГЛАВА
Върху инкрустираното със слонова кост писалище, на което бе изобразен фамилният герб на херцога, Мария направи последен опит да опише преживяванията си в едно писмо до Джон и в друго — до майка си, макар да знаеше, че никога нямаше да ги изпрати. Джон, разбира се, щеше да се развълнува много на всяка дума, която получеше от нея. Посланието й щеше да го окуражи, да го накара да повярва, че все още имаше надежда за него… за тях. Нямаше да се изненада дори ако той дойдеше в Торн Роуз, за да я убеди да си тръгне, да се омъжи за него… да прекара остатъка от живота си подобно на своята майка.
Младата жена смачка листа и го захвърли на пода. Защо не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху образите от картината? Онзи човек не беше звяр. Нито чудовище. Единствено олицетворение на власт и изтънченост… не, на крайна арогантност. Невероятно самоуверен мъж. Който освен това излъчваше такава мъжественост, че я караше да се чувства… как всъщност я караше да се чувства?
Напрегната, затаила дъх… това бе слабо определение. Очевидно беше глупаво момиче. Лудо дете. Баща й несъмнено имаше право.
От стаята на Солтърдън се носеха шумове от шетнята на Гъртруд, която се суетеше между масата и столовете, бършеше праха, нареждаше възглавниците, сменяше мръсните чаршафи. Тадеус и другият прислужник вече трябва да бяха изкъпали и облекли херцога.
Мария застана на прага и заоглежда ярко осветената стая, докато откри негово височество, както обикновено разположен до прозореца, да се взира през него. И както винаги след като го бяха къпали, в стаята се носеше ухание на виолетки.