Дишай дълбоко.
Не толкова бързо.
Внимателно! Леко!
Докосвай съвсем леко, както те учеше Пол, и поддържай чисто острието.
— Тъпият бръснач ще разкъса кожата, а няма да я пореже — беше заявил брат й непосредствено преди да го пореже за втори път.
Мария затвори очи, преглътна с усилие и се помъчи да се успокои.
Ръката обхвана гърлото й така внезапно и буйно, че й причерня за момент. Опита да извика. Невъзможно! Не можеше да диша. Светът бе обвит в червена мъгла от болка и задушаване. Ръцете й се мятаха във въздуха. Ритна поставката и порцелановият леген полетя към пода и се разби с трясък.
— Божке! Той пак започна! Помощ! Някой да помогне! Той съ нахвърли върху мис Аштън! — изпищя от прага Гъртруд.
Мария заби нокти в ръката — в менгемето — което не й даваше да диша.
— Пусни я! Престани! Ще я убиеш!
— Проклето копеле, убиец! — извика Тадеус и опита да отдели пръстите на херцога от врата й.
— М-моля ви — успя да прошепне най-сетне младата жена, като насочи с усилие поглед към очите му; те вече не бяха празни и безволеви, а побеснели от гняв, по-ужасни от всичко, което бе виждала досега. — Ваше… височество… моля ви…
Очите се разшириха за момент, после се присвиха. Изсъска през зъби нещо, което наподобяваше „Азмишакапреклецвет!“. Пръстите му отслабиха натиска си; той я разтърси, сякаш бе коледна гъска, готова за печене.
— Не… разбирам… — опита да извика тя, преди да я разтърси отново; този път толкова силно, че стъпалата й се отделиха от пода, а светът се ограничи с очите му, които гледаха убийствено.
— Копеле! — извика отново Тадеус и се спусна към ръжена.
Гъртруд се разпищя и хукна към него, като размахваше ръце. Двамата се сблъскаха толкова силно, че се стовариха на пода, сред сапунената вода и разбития порцелан.
Вкопчила ръце в дланите на Солтърдън, Мария опитваше да съсредоточи вниманието си колкото се може по-спокойно в лицето му. Невъзможно! Мили Боже, щеше да умре. Той щеше да я убие. Същият човек, на когото бе опитвала така всеотдайно да помогне и в когото дори бе започнала да се влюбва (глупаво, умствено недоразвито, ненормално и наивно дете!), я усмъртяваше със собствените си ръце, като същевременно се опитваше непохватно да изговори нещо.
— Аз… миша… ка… прекле… цвет! — извика отново той.
Мария положи всичките си сили, за да се концентрира върху устата му, тъй като погледът й започваше да се замъглява бързо.
Привлече я още по-близо, толкова близо, че вече усещаше дъха му по болезнено пламналата си кожа, той изръмжа мъчително бавно:
— Аз… мириша… като… проклето… цвете!
А след това с рев, по-скоро животински, отколкото човешки, херцогът я пусна. Тя полетя върху Гъртруд, която междувременно бе успяла да се надигне на ръце и колене, и се стовари на пода.
Младата жена пое с пълни гърди въздух; за един изпълнен с ужас момент той обаче като че ли не искаше да влезе в гърдите й, но след това нахлу като вряща течност в дробовете й и раздра гърлото й като бръснача, който още в началото на тази сцена бе полетял в един от ъглите на стаята.
Засипваше я хаос от звуци, усилван още повече от бученето в ушите й. Викаха жени, чупеха се стъкла, Тадуес псуваше.
Някой извика името й.
— Мис Аштън? Мис Аштън? К’во да прайм сега с него?
Мария опита да се изправи до седнало положение, притиснала длан към устата си от страх да не се разкрещи — очевидно закъсняла реакция — или да не се разплаче, което правеше винаги, когато бе уплашена или ядосана. Кръвта бучеше като хиляди пчели зад носа и в ушите й.
— К’во шъ кажете да го прайм сега? — чу се отново гласът. Този път позна, че принадлежи на икономката, но все още не можеше да фокусира погледа си. Стаята тънеше в мъгла, сред която се носеха напред някакви разляти форми. До слуха й достигна и някакво ужасно ръмжене като от ранен вълк. — Мис Аштън?
Мария успя да се надигне на ръце и колене, като се олюляваше напредназад, докато светът придоби формата на самотна фигура, просната на пода с разперени крайници, затиснати от Тадеус и още неколцина слуги.
— Стола — успя да произнесе тя и се разкашля силно в дланта си.
Поставиха херцога отново на стола му. С паднали върху небръснатото лице коси, с хищнически оголени зъби, нейният господар не сваляше изгарящия си поглед от лицето й и ръмжеше:
— Коя… по дяволите… си… ти?
Тадеус й помогна да се изправи. Подкрепяна от ръката му, обгърнала талията й, младата жена продължаваше да притиска длан към гърлото си и да поема мъчително една след друга глътки въздух. Малко по малко мозъкът й започна да функцуионира нормално и шокът й започна да се измества от гняв.
— Ваше височество, херцогинята ме нае за да…