Настъпи тишина, прекъсвана само от сърцераздирателните ридания на Мери. Мария обаче отказваше да сведе очи.
— Аз чета, ваше превъзходителство, благодарение на брат си. — Усмихна се. — Когато бяхме малки, ние се криехме в гората и той започваше да ме учи на всичко, на което го бе обучавал през деня баща ни. Научи ме и да пиша. И да смятам. Ваше височество, справям се много добре с децата.
— Това ме вълнува много по-малко, отколкото грижите за човешкото сърце и душа, мис Аштън.
— Няма да позволя това — провикна се отново викарият, стиснал в юмруци големите си ръце, а широкото му лице стана пурпурно. — Това е грешен и корумпиран свят, ваше височество. Вижте я само. Истински обект на изкушение, с най-своенравната и грешна душа, която може да намерите. Нищо добро няма да излезе, ако навлечете на света и нейната злина.
— Говорех с момичето — прекъсна го херцогинята, все така вперила поглед в дъщеря му. — Вие сте много млада и красива. Очевидно нямате кой знае какъв опит извън границите на това село. Страхувам се, че ще използвате тази позиция като бягство от очевидното ви… затруднение.
Мария нямаше какво да отговори на това, тъй като то в известен смисъл беше вярно. Когато бе кандидатствала за тази работа, последната й мисъл бе филантропична.
Възрастната дама постави писмото й с почти уморен жест в ръката на своя помощник, след което стана несигурно от стола. Лекарят побърза да се приближи до нея и обгърна внимателно слабите й рамене с ръка, за да я подкрепи. Херцогинята постоя неподвижно за момент, сякаш не бе сигурна дали ще има достатъчно сили; натежалата й от пръстени длан сгъваше нервно крайче от широката й кадифена пола. Когато насочи отново очи към младата жена обаче, погледът й бе сив като гранит и почти толкова твърд.
— Очаквам ви в Торн Роуз в края на седмицата. Мистър Такли ще се погрижи за подробностите.
— Моля за извинение — възкликна Мария, без да може да скрие изумлението си. — Правилно ли ви разбрах, ваше височество? Наистина ли ми предложихте тази работа?
— Очевидно. — Предвидила избухването на викария, лейди Солтърдън се обърна към него. — Колкото до вас, ще поговорим на четири очи преди да си тръгна.
Като в транс, без да обръща внимание на разгорещените реплики, които си разменяха баща й и херцогинята, Мария се запъти към вратата и хлъцна леко, когато майка й я сграбчи за ръката, за да я спре. Обикновено мъртвите й очи сега блестяха; на обичайно безизразното лице се четяха страх и отчаяние.
— Нима ще ме изоставиш? — проплака с дрезгавия си глас Мери. — Нима ще ме изоставиш да живея сама с него? О, Боже, първо Пол, а сега и ти. Какво ще правя? Какво ще правя?
Младата жена отдели пръстите й от ръката си и побягна по чакълестата алея, към гроба на брат си, без да поглежда назад. Студеният вятър щипеше лицето й. Почти се строполи върху могилата, подпря гръб на студения, твърд надгробен камък, сви колене до гърдите си и свря лице в тях. Отчаяното, изплашено лице на майка й, молбата и сълзите по него, не й даваха мира, колкото и да се опитваше да избяга от тях.
— Мария — дочу се тих глас някъде от мъглата.
Вдигна глава и видя да се приближава фигурата, от която се страхуваше най-много. Бялата свещеническа яка насреща й почти светеше сред сивотата на мрачния ден.
— Върви си — провикна се тя. — Баща ми може да дойде всеки момент да ме потърси. Няма да му се понрави, че така високо цененият от него помощник общува с една паднала душа като мен.
— Мария — обади се Джон Рийс и падна на коляно до нея. Слабите му ръце обхванаха лицето й, приветливите му кафяви очи я оглеждаха напрегнато. — Кажи ми, че това, което научих току-що, не е вярно. Нали не възнамеряваш да ни оставиш? Кажи ми, че се готвиш да отхвърлиш предложението на нейно височество…
— Не, няма да кажа подобно нещо, Джон Рийс! Нито заради майка си. Нито заради теб. Напускам това място и няма да се върна, преди да съм осигурила подслон за майка си, така че да може да се махне от баща ми.