Младата жена хлъцна. Огорчението й нарасна още повече при вида на кръвта, която оцвети в розово пяната наоколо само за секунди.
— Вижте какво направихте — възкликна тя, но веднага прехапа устни и се помоли за търпение и спокойствие. — Умолявам ви, ваше височество, да запазите спокойствие, ако не желаете да бъдете възпрян насилствено.
Минаха няколко секунди. Тъй като той не направи друг опит да се разбунтува, тя продължи работата си внимателно, изключително внимателно, в очакване на нов пристъп на гняв, тъй като нейният повереник определено изглеждаше готов да избухне по най-малкия повод.
Той обаче не направи друг опит да протестира. Просто впери поглед в някаква далечна точка в стаята и, като скръцна със зъби и стисна юмруци, я остави да довърши тежката задача — да избръсне дългите косми от лицето му.
Най-сетне Мария отстъпи назад, пое си пресекливо дъх, изпълнена с облекчение, и все още с бръснача в ръка, се взря в своето творение.
— О! — прошепна тя и настроението й се проясни значително.
Омайващите черти, пленили въображението й след пристигането на Бейзингстоук, сега се разкриваха пред очите й; оглеждаше всяка подробност и я намираше действително очарователна, макар и доста по-остра и сурова от тези на брат му или дори от нарисуваните върху сватбения му портрет.
Забравила за Тадеус, който бе спрял да ходи напред-назад из стаята, забравила дори лорд Бейзингстоук, застанал до нея с ръце в джобовете, младата жена взе едно огледало и го подаде на своя повереник.
— Виж се — помоли го тя. — Така не е ли по-добре, ваше височество? Този образ не е ли по-достоен за един истински аристократ, заслужил титлата си?
Предпазливо, неохотно, Солтърдън премести поглед към огледалото.
С непрекъснато разширяваща се усмивка на лицето, със замъглени от удоволствие очи, Мария се отпусна на колене до стола на херцога и се взря заедно с него в огледалния образ… по-скоро в образите на двамата. Бузите й поруменяха от радост. Очите й пламнаха от вълнение.
— Нали все пак е красив? — попита тихо тя. — Не е звяр, сър. Не е дракон. Не е вълк. Човек, благословен с невероятна красота.
Нейният повереник съзерцаваше отражението си недоверчиво, без да мига, сякаш пред него се намираше някакъв непознат. По лицето му преминаха безброй емоции: объркване, безсилие, отчаяние.
Затвори очи и извърна глава. Гневът започна да се връща, да завладява чертите му, да превръща челюстта му в гранит, да набраздява челото му. Вените на врата му изпъкнаха, когато се помъчи да се отърве както от огледалото, така и от въжетата, с които го бяха привързали към инвалидния стол.
Мария пусна огледалото на пода, скочи на крака, поколеба се за момент, после обхвана лицето му в дланите си, макар той да въртеше глава наляво-надясно.
— Престанете! — възкликна умолително тя. — Много ви моля, ваше височество. В това няма нищо страшно, кълна се. Това не е лицето на някой непознат, а вашето собствено. Защо бягате от него?
Солтърдън издаде някакъв звук, в който се чувстваше повече болка, отколкото гняв, като я принуди да го сграбчи за косите, за да може да го погледне право в очите. Лицето му бе изкривено от силни емоции.
— Искаш ли да донеса още въжета? — провикна се Тадеус.
— Не, не въжета — побърза да отвърне Мария. — Той има нужда от съчувствие, не от още жестокост.
— Той иска да ти скърши врата.
Слугата пристъпваше нервно от крак на крак, готов да скочи при първия признак за ново нападение; възпираше го единствено присъствието на Бейзингстоук.
— Моля ви — промълви младата жена. — Искам само да помогна, ваше височество. Няма от какво да се страхувате. Или да се срамувате. Вие сте… забележително красив.
Думите й като че ли го поуспокоиха. Или просто се бе уморил от вътрешната си борба. Малко по малко тялото му се отпусна и, макар да продължаваше да държи главата си извърната встрани, болката и гневът се превърнаха отново в безизразност.
СЕДМА ГЛАВА
Беше топло февруарско утро. От покафенялата трева се издигаше топла мъгла и почти веднага се разпръскваше на слънцето; то грееше толкова ярко, че въздухът бе топъл като през лятото. Пролетта изглежда бе пристигнала забележително рано и макар до края на втория месец на годината да оставаха още един-два дена, птиците и напъпилите дървета очевидно се готвеха да бият всички рекорди и да убедят обитателите на Торн Роуз, че зимата е останала зад гърба им.
Обикновено веселото, слънчево утро кара човек да се чувства ако не щастлив, то поне устремен към щастието. Мария бе прекарала една безкрайна нощ. Беше се въртяла и мятала в леглото, а когато бе станала от измачканите чаршафи, в огледалото насреща си видя изпитото, измъчено лице на някоя бездомница. Щом обаче отвори прозорците и в стаята й нахлу свежият въздух на този като че ли пролетен ден, тя се оживи веднага.