— Виждам, че сте отказал да закусите. Но сигурно сте гладен. Я да видим какво ви е приготвил готвачът?
Повдигна един след друг сребърните капаци. Под тях видя почти изстинали баница с дроб и гъби, яребишки бутчета, наденички и яйца а ла крал Джордж, печени домати и пресни плодове.
— Ама това е истински пир, сър. Тук все трябва да има нещо, което обичате. Ще сложа в една чиния по малко от всичко. Нищо не увеличава апетита така, както едно хубаво, студено утро.
Успя да се усмихне, когато постави на скута му един поднос и отстъпи, изпълнена с тревожно очакване.
Той я гледаше.
— Яжте — окуражи го младата жена; усмивката й започваше да избледнява, тъй като той нито помръдваше, нито говореше. — Може би ви е нужна помощ — предложи по-тихо тя. Пое си дъх, придърпа един стол и се настани върху него. Наряза на хапки наденичките с яйцата и посипаните със захар горски плодове. Набоде храна на вилицата и я поднесе към устата му.
Нищо.
— Само една хапчица, сър. Сигурна съм, че много ще ви се услади…
Херцогът извърна лице.
Тя последва решително устата му с вилицата.
— Трябва да ядете. Мъж с вашите размери не може да живее само от въздуха…
Той се обърна на другата страна.
— Ако не заради вас самия, тогава заради баба ви и брат ви…
Негово височество блъсна отново ръката й; яйцата и наденичките се пръснаха върху скута и краката й. След това с другата си ръка измъкна рязко вилицата; жестът бе по-скоро механичен, отколкото човешки. И тогава я пусна.
Решително, съсредоточено и очевидно изпълнен с бурни емоции, Солтърдън опита да си послужи сам с прибора. Старанията му обаче се проваляха. Най-накрая, в пристъп на гняв и раздразнение, блъсна подноса от скута си; той се разби в краката на Мария.
Бейзингстоук пристъпи към нея, но тя вдигна ръка, за да го възпре.
Постоя известно време неподвижно, след това стана от стола, изтърси яйцето, което висеше упорито на глезена й, прескочи разбития порцелан, извади друга чиния от сервирната количка и отново натрупа храна отгоре й.
— Очевидно, ваше височество, желаете да се храните и то да се храните сам. И това е напълно разбираемо, тъй като вие сте много горд човек и настоящата неспособност да се грижите сам за себе си ви е непоносима. Но, умолявам ви… позволете ми да ви помогна.
Той я гледаше.
Тя също го гледаше.
Най-после херцогът отвори уста и младата жена започна да го храни.
В далечината, окуражаван от опитния коняр, Ноблес се движеше в тръс, като вдигаше високо копита; мускулите на раменете и хълбоците му потрепваха, а от ноздрите му излизаше пара. Солтърдън го наблюдаваше през присвитите си очи и си припомняше хладните утрини, когато той сам бе яздил арабския жребец из гористите местности на Торн Роуз, най-често придружаван от красива жена във великолепни одежди и шапка с воал и пера. А след това, по някое време, я бе прелъстявал и я бе любил под клоните на дърветата.
Господи, колко му се спеше. Искаше да забрави, че вече не можеше да се справи нито с буйния си кон, нито с една буйна жена. Беше забравен от Бога инвалид. Евнух. Не можеше да върже две думи накръст, още по-малко да накара една жена да вика от желание и страст.
Но тя… тази нова непозната, тази натрапница, това момиченце просто не го оставяше на мира. Беше край него, когато опитваше с всички сили да се обвие отново в самотата на собственото си съзнание. Този вълшебен глас проникваше до него, през мъглявите му мисли, и подобно на пъстра хрътка го примамваше навън от умиротворения мрак, където имаше само плаващи пясъци.
Къде беше сега тя?
Несъмнено планираше обяда му с намерението да го храни отново в устата. Следващия път щеше да я стисне за гърлото с двете си ръце. Може би така щеше да се отърве от нея, да я запрати през вратата, както бе правил с другите, така че никога повече да не се върне.
Това бе спасението.
И като че ли момичето не му бе достатъчно, та трябваше да търпи и лицемерния си брат. Любимеца на баба им. Единственият Хоторн, който можеше да пада многократно в отходна яма и да излиза оттам, ухаещ на рози. Беше достатъчно Клейтън Хоторн, лорд Бейзингстоук да влезе в нечий салон, и цяла Англия падаше на колене.
Та къде, по дяволите, беше момичето?
Несъмнено щеше да се окаже подобна на третия му компаньон, как му беше името? Дълк или Дик. Сополив келеш с еднаединствена мисъл в главата — да пъхне в джоба си парите, които щеше да му даде херцогинята, като положи възможно най-малко усилия. Ядеше. Спеше. Крадеше от среброто. Една вечер бе пропълзял в леглото на Солтърдън, за да се сгуши при него. Трей му счупи пет пръста и три ребра преди извратеният тип да успее да изскочи през прозореца и да избяга от къщата по нощница.