О, да. С лекота можеше да прати… Как й беше името? Боже, защо все не се сещаше? Мис… Ейнесуърт? Афсли?… Аштън! Та с лекота можеше да я прати при другите.
Дочу шумолене на дрехи — тя се бе върнала (най-после). Отказа да я погледне, а продължи да наблюдава жребеца. В това време мис Аштън правеше цяло представление от простото разместване на столове и поставяне върху масата на чаши и чинии за чай и плетена кошничка с кълбета прежда и куки.
Лицето й бе поруменяло от движението. Държеше се както винаги, когато успееше да си пробие път до неохотно общуващото му съзнание — като пеперудка, която летеше ту тук, ту там, сякаш всеки момент щеше да разпери полупрозрачните си крилца и да се преобразува в ново същество. Най-сетне се настани на един стол толкова близко до него, че малкото й рамо се допираше в могъщата му гръд.
Боже, тя май ставаше прекалено смела.
— Идеята, която ми дойде, ваше височество, е, че голяма част от лошото ви настроение може да се дължи на раздразнение и безсилие. Желаете да вършите определени неща, но не успявате заради… моля ваше височество да ми прости, ако му се сторя неделикатна, но все пак, заради загубата на координация в резултат на нараняването — довърши толкова тихо тя, че едва успя да чуе края на мисълта й. След това извади едно синьо кълбо от кошничката и го постави на масата. — Вдигнете го, ако обичате, ваше височество.
Херцогът обърна бавно глава и я погледна в очите, големи и по-бляскавосини от безкрайното небе над главите им.
Тя му се усмихна до уши. Зъбите й бяха бели като бисери, бузите — като праскови.
— Кълбото, сър. Вдигнете го, ако обичате.
„Какво, по дяволите, е намислила? И къде, за Бога, е изнамерила това средновековно боне, килнало се на една страна върху челото й?“
Младата жена взе търпеливо кълбото, издигна го демонстративно и го върна на мястото му.
— А сега е ваш ред — заяви тя и се усмихна отново.
Солтърдън присви очи. Тя се отнасяше към него като към пълен идиот… както бяха правили и другите преди нея.
— Може би ви е нужна известна помощ. Добре тогава.
Отново вдигна кълбото от масата и, като го постави в малката си бяла длан, го приближи до него.
— Вземете… кълбото… ваше… височество — произнесе отчетливо Мария, сякаш говореше на глух.
Нейният пациент се взря първо в нея, после — в кълбото. Грабна го така ненадейно, че тя подскочи на мястото си и възкликна. В това време кълбото се плъзна от верандата и падна в туфа риган.
Лицето й почервеня. Сините й очи потъмняха, дишантето й се учести. Приличаше на птичка… на развълнувана птичка, готова да отлети всеки момент.
Тъй като той не помръдна повече, младата жена започна да се поуспокоява. Пое си дълбоко въздух.
— Позволете да обясня — рече търпеливо тя. — Съсредоточаването е ключа към успеха във всяко едно начинание. Фокусирането върху целите, колкото и скучно, и уморително да е, в крайна сметка ще извърши най-невероятни неща. Ще опитаме ли отново? Може би червеното кълбо ви харесва повече? — Тя бръкна в кошничката и миг по-късно в дланта й се появи въпросното червено кълбо. — Негово височество може да го вземе… ако обича.
Солтърдън го сграбчи по същия начин, по който бе направил и с първото, а след това стовари юмрука си върху масата, така че куките се разпиляха, а порцелановите чаши подскочиха.
Подобното на фея момиче подскочи на стола си и той я хвана за полата. Грубите шевове не издържаха, полата се откъсна от прилепналия корсаж и разкри кожа с цвят на слонова кост, бельо и извивката на гърдите й.
Мария отстъпи трескаво и извика:
— О! Ако не бях християнка, щях… щях… не, няма дори да мисля за подобна мисъл или действие. Разбирането и прошката ще заличат случилото се. Търпението е върховната добродетел и…
Пое бурно въздух, премигна няколко пъти, докато преодолее донякъде шока и поуспокои нервите си, а след това, с най-голямото търпение, което можеше да прояви, се извини и напусна балкона с грациозната походка на балерина. Несъмнено щеше да отиде при брат му, който стоеше край една от конюшните и галеше Наполеон по врата. Клей щеше да дойде и да изрече някоя и друга заплаха в ухото му, като например да каже на баба им в какъв глупак се е превърнал — все бръщолевици, на които отдавна не обръщаше внимание. А и какво значение имаше това сега? Тя така или иначе нямаше да остави наследството си на един побъркан.
Херцогът се отпусна отново на стола, стиснал страничните му облегалки толкова силно, че кокалчетата на дланите му побеляха. На таблата край него бяха пръснати чаши, куки и кълбета. Всеки път, когато погледнеше натам, го налягаше такава ярост, че по челото му избиваха капчици пот, въпреки хладния утринен ветрец.