Лансдаун погледна обезсърчен към Мария; приличаше на човек, хлъзнал се по емоционалната наклонена плоскост, неспособен да се спре. Скочи пъргаво на крака и излезе от конюшнята, спря за момент, щом се озова на ярката слънчева светлина, след това продължи пътя си.
Бейзингстоук измърмори нещо под носа си, после го последва. Двамата изчезнаха зад глогинов плет в далечината.
Младата жена подръпна връзките на бонето си; внезапно й се бяха сторили прекалено стегнати. Развърза ги и махна шапката от главата си. Тя се полюля безжизнено на края на пръстите й; Мария се взря в тила на своя господар.
— Понякога — промълви тя, — ми се струва, че използвате това неестествено мълчание, за да наказвате околните. За случилото се са виновни единствено негодниците, които са ви нападнали.
Отпусна се на колене до него и огледа ябълката в скута му. Юздите на жребеца се бяха увили около едното му коляно. Животното навири уши и подаде черната си муцуна за милувка. Младата жена повдигна предпазливо ръка, усети топлия дъх на коня и изпита силно вълнение.
С ъгълчето на окото си видя, че Солтърдън помръдна — главата му се обърна леко към нея. Пръстите му стиснаха по-силно ябълката. Дали да признае, че го бе забелязала? Дали тогава нямаше да избяга отново в тъмния лес на собственото си съзнание?
Без да говори, пое ръката с плода и я поднесе бавно към жребеца. Ноблес изцвили и, безкрайно предпазливо, заби зъби в ябълката.
Струйка сладък, прозрачен сок потече върху събраните им ръце.
Мария се засмя. Засмя се още по-силно, когато конят изгълта плода и отметна доволно глава. Гърдите й се стегнаха, когато погледна към херцога и видя, че напрежението в лицето му бе изчезнало, а в сивите му очи проблясваха доволни пламъчета.
Изправи се и подкара инвалидния стол по прясно изметената пътека.
— Гъртруд и лорд Бейзингстоук имат право, ваше височество. Това са най-невероятните животни, които съм виждала. Гордостта ви е напълно разбираема. Не съм предполагала, че може да съществува толкова интелигентен или толкова предан към господаря си кон.
От едно от отделенията се показа висок слаб момък, който си подсвиркваше. Щом видя херцога, той спря, ухили се до уши и отвори широко вратичката към въпросното отделение. Пред очите им се разкри образът на невероятно красива бяла кобила, край която лежеше кафяво новородено. Очите на Мария се напълниха със сълзи, но не от идиличната гледка на майката и нейното малко, а от блаженото изражение на Солтърдън. Строгостта върху челото му се разтопи. Раменете му се отпуснаха. Стори й се, че в този момент цялото му тяло олекна.
Той се приведе напред, протегна ръка и прошепна:
— Нап… пърл — кобилата изцвили и побутна с муцуна непохватното малко същество в краката си, сякаш искаше да каже: „Вижте с какво ви дарих, приятелю мой.“
— Да — рече тихо конярят, — туй е ваш’та собствена Наппърл, ваше височество, и нейната прекрасна малка, безценна като пясъците на Арабия. Вий шъ й дадете името, разбира съ.
Малката кобилка, която беше само на няколко дни, се заклати на деликатните си крачета към вратата и огледа натрапниците с огромните си кафяви очи. На челото, между очите й, блестеше дръзко ярко бяло петно. Предното й ляво краче като че ли беше обуто в бял чорап.
— О — промълви Мария. — Ваше височество, не и ли красива?
Пристъпи предпазливо в отделението и протегна ръка. Животинчето повдигна мустакатата си муцунка. Тогава младата жена се отпусна върху дебелата купчина слама, а роклята й образува меко черно петно около краката й.
Облегнат на вилата си, конярят се усмихна широко и я информира авторитетно.
— Тя шъ стани сива, да знайте. Да, негово височество мъ научи, че сивите съ раждат или черни, или кестеняви.
Мъничето потърка муцунка в брадата на Мария, а тя се засмя и погледна към своя повереник. Солтърдън я наблюдаваше, повдигнал едната си вежда.
— Тя заслужава име, красиво колкото нея самата, ваше височество. Вярвам, че ще помислите върху това.
Херцогът се размърда на стола си; това бе единственият му отговор.
Странно, че подобна картина можеше да го хипнотизира до такава степен. Тя като че ли се вряза дълбоко и неизтриваемо в съзнанието му: момичето, коленичило върху чистата, ухаеща слама, малката кобилка, завряла муцунка в дланта на жената-дете… а, Боже… тези големи сини очи, невинни и уязвими, също като на новороденото конче… тези нежно извити устни с цвят на зрели сливи. Нейната усмивка не беше от тези, които биха накарали един мъж, дори толкова преситен и разярен като него самия, да настръхне и да я порицае. На нейното веселие можеше да се отвърне единствено с усмивка. Един по-млад, по-наивен момък вероятно би отвърнал глупаво със страст и емоции, може би щеше да се хвърли върху сламата до нея и да започне да нашепва мили безсмислици в ухото й с цвят на слонова кост… той самият обаче никога не се бе проявявал като глупак… или наивник.