Мария хвърли поглед към Солтърдън и забеляза, че раменете му бяха неестествено изправени, ръцете му — вкопчени в страничните облегалки.
— Промяната в обстановката или на установената практика от време на време може да оправи настроението. Може би упражненията с вълнени кълбета са доскучали прекалено много на човек с вашия темперамент и интелект. — Херцогът направи някакво движение — опит да обърне стола и да избяга от тази стая… и от нея самата. — Не съм съгласна — продължи да обяснява мис Аштън. — Лорд Бейзингстоук ми каза, че някога това е била любимата ви стая. Каза, че като момче се е криел често тук, за да ви слуша. — Господарят й обърна едва забележимо глава. — Не го ли знаехте, ваше височество? Лорд Бейзингстоук очевидно ви е завиждал много за вашия талант. Каза, че сте можел да станете един от най-великите виртуози на нашето време.
Той издаде ядосан гърлен звук и опита отново да й отнеме контрола върху стола.
— Спомена също и мнението на баща ви за музиката, а именно, че била само за жените и салоните. Заявил, че няма да позволи на никой от своите синове да си губи времето с подобни женски безсмислици; че това не било мъжко занимание и не подхождало на един бъдещ херцог Солтърдън. От мъжете се очаквало да стават банкери, мошеници, търсачи на слава. Научих, че след смъртта на родителите ви сте прекарвали часове наред пред пианото и понякога по бузите ви се стичали сълзи.
— Колко тъжно — произнесе замислено, след кратко мълчание Мария, все така загледана в тила на своя господар, — че е трябвало да погребете такъв невероятен талант. В света има прекалено малко музика, струва ми се. Подобен дар може да донесе само радост на онези, които се нуждаят от нея…
— Недей… повече! — избухна внезапно херцогът и стовари юмруци върху страничните си облегалки.
Младата жена подскочи. Обхвана с ненадейно разтрепераните си ръце обвитите в плюш дръжки на инвалидната количка и я забута към пианото.
— Не — изръмжа той.
— Наистина няма нужда да се лишавате от…
— Изведи… ме… навън!
Тя го намести пред инструмента и отстъпи назад.
Солтърдън се вгледа в клавиатурата. Пръстите му стискаха до побеляване страничните облегалки. След това неочаквано вдигна юмрук и го стовари върху клавишите.
Звуците напомняха трясък. Той заудря отново и отново, докато, неспособна да издържа повече този адски шум, мис Аштън го хвана за ръцете и ги притисна към гърдите си. Почувства почти неконтролируемото им треперене.
— Престанете — помоли го тя. — Ето, че пак си причинявате болка. Не, няма да ви пусна, докато не обещаете, че ще се успокоите.
— Не! — изкрещя така бясно той, че я изпълни с ужас. С един жест я отблъсна и се удари заднишком в пианото, като предизвика поредната дисхармония от звуци. — Остави… ме… на мира… по дяволите! — изсъска през стиснатите си зъби Солтърдън.
— Нищо не желая повече от това, ваше височество. Но… — Сграбчи отново ръцете му. — … да позволя да се самоунищожавате така, би означавало да пренебрегна задълженията си… затова престанете да ми се съпротивлявате. Ако трябва, ще ви вържа пак с въжета…
— Кучка!
— Херцогинята разчита на мен…
— Курва!
Блъсна я отново. Тя падна по гръб върху пианото. В това време столът се плъзна изпод херцога, блъсна него на свой ред, така че той полетя напред и се стовари точно върху своята компаньонка.
Клавишите се забиваха в задните й части, капакът й убиваше на гърба… Тежестта на негово височество затрудняваше дишането й. Вгледа се в лицето му, което отстоеше само на сантиметри от нейното, и се помъчи да преглътне. Сърцето й биеше трескаво. Дишането й се учести. Спомни си за усещането на ръката му върху едната си гърда отпреди малко и пред очите й за кой ли път се появи картината, която бе видяла през онази вечер в кухнята — разголените женски гърди и мъжките устни и език, които ги галеха нежно и ненаситно. Само че сега това не бяха Моли и Тадеус, а Солтърдън и…
Хлъцна и извика.
— Не съм курва!
Ужасяващият гняв, който гореше в зениците на херцога само преди секунди, постепенно избледня и остана само да тлее. Взря се в устата й с толкова премрежен поглед, като че ли щеше да заспи всеки момент. Тя се почувства странно, сякаш нервните й окончания изведнъж се оказаха изложени на въздуха без всякаква защита.
— Ти си най-непоносимият човек, когото познавам — заяви право в устата му Мария и додаде, когато усети, че тежестта му започва да намалява. — Би трябвало да ви оставя да паднете, ей точно тук. Би трябвало да ви оставя да си лежите на това място… ще ви послужи за урок.