— Щ-ще се справя сам.
— Не мисля така… сър. Мисля, че всеки момент шъ паднете и тогаз има да си лежите по гръб кат’ някой бръмбар.
Слугата се изхили, след това се изправи и пъхна ръце под мишниците на своя господар. С ръмжене и сумтене го издърпа от леглото и го пусна върху стола. А след това се наведе към ухото му.
— Някога бях готов да дам всичко, за да бъда на ваш’то място. Но не и сега, сър. Не мога да си представя к’во й да трябва да стоиш неподвижно и да гледаш как светът си върви по старому, как хората продължават да живеят нормално. Та, кажете, ваше височество, приятно ли ви беше кат’ мъ наблюдавахте да съ любя с мис Аштън миналата седмица?
— Прекрасно — изсумтя Солтърдън и блъсна с лакът ръката на Тадеус от мишниците си.
Слугата бутна стола до прозореца.
— Аз, разбира съ, знаех, чи бяхте тук. Иронично й, че някога аз бях онзи, който стоеше отстрани и наблюдаваше как вий любехте красавиците. Да, някои от жените, които съ появяваха в Торн Роуз или Парк Хаус, наистина ги биваше. Ако нямате нищо против да ви кажа, сър, аз понякога си представях, че сам бях на ваш’то място. Но те нямаше да съ съгласят да го направят с мен… след кат’ съм само един прост коняр. Вий треперите, сър. Чакайте да ви завия с одеялото. Само една настинка ви трябва.
Зави с него краката на своя господар, подпъхна го под коленете и бедрата му, после се ухили отново и го стисна за рамото.
— Да си остане между нас двамата, ваше височество, ама си падам много по мис Аштън. С такваз кат’ нея бих могъл да съ задомя. Боже, ама устата й е наистина сладка, като зрели череши. А гърдите й… ама к’во става, сър, нещо съ напрегнахте. К’во шъ кажите да ви размачкам малко раменете? Да, има много хубави гърди, достатъчно налети, за да ми изпълнят дланта. Неприятното е там, ваше височество… Гъртруд ми каза, че си тръгвала. Да, изглежда след като сти съ скарали, писала на херцогинята и й е казала, че по-скоро би плувала в една помийна яма със самия Сатана, отколкото да продължава да търпи ужасното ви отношение. Обещала да остане само докат’ херцогинята й намери заместничка… или за предпочитане — заместник.
Тадеус се обърна и се захвана да подрежда дървата за огрев. В това време херцогът се взираше в собственото си отражение в стъклата на прозореца, с леко див поглед и с разпилени по раменете буйни коси.
Така значи, ангелът със сребристите коси и кораловите устни си тръгваше. Беше й писнало от него, също както бе станало и с другите. Само…
Мария Аштън не беше като другите. Или все пак беше?
Най-после се обърна. Слугата гледаше към огъня, а по лицето му играеха жълтите отражение на пламъците.
— Питате се дали съм я имал ли? — проговори Тадеус, изкривил уста на една страна в усмивка. — Признайте. Питате съ к’во ли шъ й да съ потопите в тялото й… не чи можете да го направите вече. Представете си само как събличам роклята й малко по малко, как разкривам белите й рамене, после гърдите с набъбналите зърна, дет’ ги усещам сладки кат’ мед на върха на езика си. Представете си как роклята се плъзга около бедрата й и пада около глезените. Космите между краката й несъмнено са светли и къдрави, кожата под тях — кърваворозова. Сигурен съм, чи й достатъчно дълбока да мъ поеме целия, чи ши й стегната, страстна и много влажна. А сега зарад’ вас няма да мога да опитам всичко туй.
Очите му светнаха, той се усмихна на своя господар и преглътна.
— Наистина съжалявам за онуй, дет’ стана с вас — додаде монотонно той. — Но животът си върви, нали? И ний трябва да продължаваме да го живейм с онуй, с коет’ разполагаме. Да направим най-доброто, коет’ можем. Трябваше да дадете на онез’ негодяи парите и коня си, тогаз’ те нямаше да въ наредят тъй. Дяволски глупаво сте постъпили, сър.
И с тези думи Тадеус излезе от стаята и остави Солтърдън да се взира в пламъците, докато в главата му се мяркаха сцени от онази нощ, през която фаталният удар го бе проснал в безсъзнание… и Мария Аштън, изтегната под Тадеус Едуардс. От всички тези представи му стана неописуемо зле.
— Копеле — промълви на себе си той. — Извратено копеле.
Херцогът бе пренесен в библиотеката с помощта на много слуги. Неговият дядо, предишният херцог Солтърдън, се бе гордял особено много с нея. По стигащите до тавана полици бяха наредени подвързани в кожа лавици, посветени на философията, медицината, поезията, драмата и туктам — някой роман, сгушен между творби на поети от VIII в. На петнайсетгодишна възраст Трей вече бе прочел повечето от тях.
След половин час се появи мис Аштън. Изглеждаше бледа, но това бе станало обичайно явление през последните няколко дни, а големите й очи бяха заобиколени с тъмни сенки.