— Добро утро, ваше височество — поздрави го тя, докато се приближаваше с грацията на пеперуда към писалището и пътьом пооправи дантеленото боне, което упорито се килваше на една страна. Както обикновено носеше черна рокля (безупречно изгладена и колосана благодарение на Гъртруд) и чифт порядъчно износени кожени обувки, готови да се скъсат всеки момент на пръстите. Под подгъва на полите й се подаваше фуста с парцалив вид.
— Надявам се, че сте си починали добре миналата нощ? Разбрах от Тадеус, че тази сутрин сте се събудили особено рано и че ви е намерил в една особено опасна поза.
Най-после го погледна право в очите и го разгледа с типичното се неодобрение и разочарование. Херцогът се запита кое я смущаваше повече: смачканите му дрехи или небръснатото лице. А дали тъмните кръгове около сините й очи бяха резултат на нещо друго, освен на факта, че бе затворена в Торн Роуз с един побъркан.
— Мислите ли, че е разумно да опитвате да ставате сам от леглото, сър? Можехте да паднете на пода или, още по-лошо, да се нараните.
Той не отговори. Мислеше си, че черното не й отива изобщо, нито пък старомодното кълбо дантела на главата й… така както не й подхождаше и Тадеус Едуардс, с неговите вечно мръсни ботуши и варварски маниери.
Нейният цвят беше червеният. Аленото щеше да заблести до бялата й кожа, да подчертае синьото на големите й очи. Само дето… тези очи сега не бяха така пламенни. Те като че ли бяха непрестанно на ръба на сълзите.
Устата й се усмихна; но не и очите.
— Починахте ли си добре снощи? Да? Не? Бихте ли направили опит да ми отговорите, ваше височество? Едно просто кимване би било достатъчно.
Солтърдън присви очи, забелязал, че талията й изглеждаше още по-тънка покрай стегнатия корсаж на роклята. Тялото й беше подходящо за носене на корсет, гърдите й плуваха над деколтето като бели възглавници.
Младата жена преглътна. Раменете й се стегнаха и на лицето й се появи отново безпомощно изражение. Застанала по този начин зад писалището, поставила длан върху купчина книги, тя имаше вид на типична превзета бавачка и учителка-стара мома. Но може би не беше точно така. По-скоро на дете, което играеше тази роля.
— Прекарах по-голямата част от вечерта в размисли за неспособността ви да общувате. Тогава ми дойде тази идея — книгите. — Усмихна се насила и заяви: — Ще четете на глас!
Обявлението го извади от смехотворния му транс. „Как не“ — помисли си Солтърдън, след това обърна стола си към вратата и се запъти натам.
Тя се спусна светкавично към него и прегради пътя му.
— Защо трябва да ми се съпротивлявате непрестанно? — попита с потръпващ от възбуда глас тя.
— Вън! — изръмжа той и опита да я заобиколи, но не успя да се справи и колелото се вряза в глезена й.
— По дяволите! — извика тя, подскочи, сграбчи страничните облегалки на стола и стъпи здраво на земята, за да го задържи. Свела лице на едно ниво с неговото, с пламнали очи и бузи, възкликна: — Както виждам, ваше височество, вие не ме желаете тук повече, отколкото аз самата искам да остана. Аз обаче обещах на баба ви да направя всичко възможно да ви помогна, докато тя намери подходящ заместник. И макар… вие да не ме интересувате особено, към херцогинята изпитвам известна привързаност. Тя ви обича много и, страхувам се, ужасът, който се е стоварил върху главата ви, разкъсва и без това слабото й сърце.
По лицето й преминаха едновременно гняв и болка. Но не силата на емоциите й бе приковала вниманието му, а внезапно появилата се в уморените й очи тъга.
— Няма нищо по-ужасно от безпомощността, която изпитва човек, когато пред очите му гасне малко по малко любимо същество, доскоро пълно с живот и енергия, превърнало се в своя сянка. — Гласът й спадна с една октава, стана мек, замечтан и дрезгав. Клепачите й натежаха и устните й се нацупиха по познатия начин — онова детинско цупене, което грабна с такава сила вниманието му, че не можеше да откъсне поглед от нея, също като хипнотизиран. — В един миг молите Бог да сложи край на техните страдания, ваше височество… техните и вашите. В следващия момент молите за милост, давате обет, че ако пощади жалкия им живот, вие с радост ще прекарате остатъка от дните си в грижи за тях и за задоволяване на всичките им нужди.
Изминаха няколко секунди, изпълнени с трудно удържани бурни емоции. Мълчанието пукаше във въздуха така осезаемо, както и издигащите се пламъци на огъня. За момент помисли, че тя ще се строполи, и въпреки всичко не можеше да отдели погледа си от нея. В този момент му се стори, че очите й, тези големи, бездънни сини езера, са най-неустоимите, най-красивите очи, които бе виждал.