— Тогава човек си дава сметка — промълви най-сетне тя, — че не може да помогне на някой, който сам не иска да си помогне.
С усилие обърна стола обратно към стаята и го бутна към огъня. Херцогът се запита за миг дали не възнамеряваше да го блъсне в огъня и да свърши най-после с него. Вместо това тя се приближи до писалището, взе една книга, върна се при него и я тикна безцеремонно в скута му.
— През следващия час ще четеш на глас от тази книга. Това упражнение не само ще стимулира способността на мозъка ти да мисли, а и ще помогне на езика ти да се изразява по-лесно, по същия начин, по който свиренето на пиано ще възвърне гъвкавостта на пръстите ти. Това е творба на Оливър Голдсмит. Нарича се „Викарият от Уейкфийлд“. Започнете от първа страница, ако обичате.
Отпусна се на един съседен стол, загледа се в пламъците и мълчанието й изпълни стаята, докато чакаше. След няколко минути вдигна бавно глава и, без да го погледне, рече:
— Няма нищо срамно в това човек да опита и да се провали. Позорно е изобщо да не опита.
Солтърдън се взира в профила й в продължение на няколко секунди, вбесен от отегчението й. Значи това било: тя се беше отказала. Бе решила, че животът й като свещеническа дъщеря е далеч по-приятен от независимото й съществуване, свързано обаче с грижите за един умствено и физически неразвит мъж. Прииска му се да захвърли книгата в огъня. Миг по-късно реши да я метне отгоре й.
Вместо това отвори романа, като се затрудни с обръщането на страниците, после се вгледа в буквите толкова напрегнато, та най-накрая му се стори, че миниатюрните думи затанцуваха пред погледа му. Това го накара да се съсредоточи и в резултат главата го заболя. Едва сега си даде сметка, че от онази нощ, в която проклетите разбойници го бяха проснали на пътя с разцепена глава, не беше поглеждал дори книга.
Затвори очи и промълви:
— Не мога.
— Напротив, можете. Съсредоточете се. Дума по дума.
Стисна зъби и се концентрира отново. Написаното му се струваше съвсем непознато, все едно че гледаше йероглифи.
— Не мога — избъбра отново той, затвори с трясък книгата и я захвърли в огъня.
Мария скочи от мястото си, грабна ръжена и вдигна с него тлеещата книга. Изгаси с длани искрите, издуха пепелта. И без да го обвини, без дори да измърмори нещо под носа си, я постави отново в скута му, седна на свой ред и рече:
— Започвайте.
— Толкова ли си тъпа, че не разбираш какво ти казах? Или си глуха? — излая господарят й; единствените слова, които изпъкнаха ясно, бяха „тъпа“ и „глуха“. Захвърли отново книгата, която прелетя само на сантиметри от главата й. „Не си спомням как!“
Младата жена я извади отново и я повъртя известно време в ръцете си, преди да я върне, вече по-предпазливо, в скута му. Застана на колене край инвалидната количка, разгърна корицата и постави показалец под първата дума.
— Когато сте бил малък, вашите учители са ви научили как да четете, като са произнасяли всяка буква — каза тя. — Спомняте ли си азбуката, ваше височество?
Сребристата й коса отразяваше пламъците като огледало. Уханието й го обгърна. Внезапно, необяснимо, усети вниманието си приковано от нейната близост.
— Ваше височество? — повтори тя и обърна големите си очи към него.
Той поклати глава.
— Не, отсега нататък ще говорите — заяви тя, но тъй като той отказваше упорито да отговори, тя премести тежестта на тялото си назад върху петите и сплела пръсти, за да демонстрира безкрайното си търпение, въздъхна уморено. — Можете да изкарате и светец от кожата му. Струва ми се, че никога не съм срещала друг човек, така неразумно и твърдо решен да не отстъпва, да се съпротивлява непрестанно. Вашето нежелание да престанете с вечната си опозиция може да се мери по твърдост само с Гибралтарската скала. Започвам да разбирам защо са напуснали другите. Ние не можем да вършим чудеса. Какво трябва да сторя, за да се разбера с вас, сър?
На лицето й се появи тъжна усмивка. Мис Аштън се изправи, постави книгата върху писалището и се приближи до далечния прозорец, където печалната светлина я превърна в силует.
Солтърдън премести поглед към бюрото, после книгата, после пак върху нея.
— Какъв неприветлив ден — заяви тъжно тя. — Да, някога вятърът и дъждът ме изпълваха с енергия. Цялото ми същество се възраждаше от силния студ. Нещо в ледовитостта на зимата изостря сетивата за всеки нюанс на човешката анатомия, кара ни да усещаме пръстите си, носа, бузите, прочиства неяснотите от мудния мозък, така че всичко, което възприемаме, е ярко и живо, както в детството. Спомняте ли си, ваше височество, как, когато бяхме деца, всеки нов сезон беше въведение към нов опит? Пролетта носеше цветята и птиците, лятото — дългите горещи дни със слънчева светлина и ухаен пирен. Есента беше време за беритба на плодовете, на падащи златни и червени листа, сред които се веселяхме и мечтаехме за зимните снегове. Зимата свързвахме с пращенето на огъня, сгушвахме се под пълни с гъши пух юргани, вслушвахме се във воя на вятъра, а по прозорците драскаше суграшица. Тогава споделяхме тайни с най-добрите си приятели и се отдавахме на мечти за пристигащата пролет. Питам се, ваше височество, кога точно сезоните станаха нещо толкова монотонно, кога започнаха да ни плашат? Кога лятото стана така нетърпимо горещо и дълго, а зимата — прекалено студена? Защо есенните листа са вече само едно неприятно задължение за нас, което трябва да се събере и изгори? Защо пролетта стана мрачно влажна и студена? Питам се всичко това — промълви мис Аштън. — Питам се кога точно всеки наш стремеж, мечта и надежда се превърна просто в поредното очаквано разочарование.