Глупости! Единственият „демоничен кладенец на несъществуващото“, в който някога бе попадала, беше домът на баща й и войнстващите му неделни проповеди, съпроводени с размахване на юмрук.
Пътят от Хорт преминаваше през някаква долина, в чието дъно се издигаше изумителна, вдъхваща страхопочитание постройка, неестествено бляскава под сивото, безоблачно, зимно небе. Архитектурният й стил включваше от всичко по малко. Покривът й падаше стръмно надолу, а многобройните странични кули завършваха с остър шпиц. Подала цялата си глава и рамене през прозорчето на каретата, за да вижда по-добре, без да обръща внимание на щипещия студ, Мария съзерцаваше невярващо внушителната сграда, която съвсем скоро щеше да започне да нарича свой дом.
Какво беше очаквала? Може би някоя мрачна, каменна постройка с тъмни, безжизнени прозорци? Не и това… великолепие, този… дворец, разположен насред яркозелените хълмове, които се простираха докъдето поглед стига. Сега вече разбираше защо очите на херцогинята бяха проблеснали, когато заговори за Торн Роуз Манър. От всички страни ги заобикаляха изкуствени езера, мостове и официални ренесансови градини. Изпъстрени с декорации островърхи кулички и масивни стени от цветно стъкло отразяваха оскъдната слънчева светлина и я пребразуваха в сини, зелени и златисти отблясъци. Баща й щеше да заклейми това, разбира се. Щеше да обяви тази показност за типична за ненаситните апетити на богатите, които несъмнено бяха обречени на вечни мъки в ада, задето тънеха и се наслаждаваха на подобен разкош.
О, да, Мария ценеше привързаността, която бе видяла в погледа на херцогинята. Онова, което не бе разбрала, бе, защо тези стоманеносиви очи бяха потъмнели опечалено, когато бе станало дума за семейството й, за момчето — пукнатината в аристократичната броня на видната дама, което живееше само тук, заобиколено единствено от прислугата. Момчето, което, както твърдеше лейди Солтърдън, можеше да се окаже трудно, понякога вироглаво, гневно, войнстващо. Очевидно имаше нужда от търпение, нежност и разбиране. Способна ли бе да му ги даде Мария?
„Разбира се, че съм способна“ — помисли си тя и потрепера, тъй като съвсем не бе чак толкова убедена. Беше готова, ако се наложи, да танцува със самия дявол, но не и да се върне в бащиния си дом! Щеше дори да легне с него, ако така щеше да изкара средствата, нужни й да измъкне майка си от лапите на баща си… преди да е станало прекалено късно.
Кочияшът остави младата жена и единствения й куфар на стълбите пред голямата провинциална къща, докосна периферията на шапката си с пръст, промърмори нещо за „побъркания“ и за това, че вече „много идваха като вас и си отиваха преди да е минало много време“.
— Извинете? — провикна се тя, когато кочияшът размаха камшик над масивните задници на двата коня, а след това проследи с поглед отдалечаващата се кола по постланата с чакъл алея. За момент й се прииска да хукне след нея; но след това изправи рамене и рече на глас:
— Щом си стигнала дотук, малката, не можеш да се връщаш.
И въпреки това…
Вдигна поглед към внушителните древни стени, обвити с кафяв бръшлян. Прозорците бяха тъмни и ставаха прогресивно още по-тъмни, тъй като слънцето започваше да се спуска зад пурпурния хоризонт.
Като си пое дълбоко въздух, Мария заизкачва грубите стъпала от необработен камък, прорязани с дълбоки бразди, в които проблясваха паяжини. Взира се дълго в двете лъвски глави на вратата, позеленели от годините, но в крайна сметка не почука с някоя от тях, а с юмрук.
Никакъв отговор.
Почука отново, този път по-силно, и погледна към тъмните прозорци. В това време в съзнанието й преминаваха приказките, които някога Пол бе разкрасявал в нейна чест, докато тя се свиваше трепереща в леглото, затиснала уши с възглавницата, за да не слуша историите за злите духове и обезглавени рицари, които бродели из галериите на замъците, за да търсят „хубави момичета“ за вечеря. Нито прозорците, нито сградата като цяло действаха успокояващо. Младата жена се обърна и, смръщила вежди, проследи с поглед дилижанса, докато се скри сред тунела от голи дървета в далечината.
— Кой там? — чу се нетърпелив глас иззад вратата.
Мария се засмя, почувствала безкрайно облекчение, и отвърна:
— Аз съм, най-после…
— Кой, по дяволите, е този „аз“? Нема да отварям вратата за някой си, дет’ съ нарича „аз“.
— Мария Аштън.
— Не знам ник’ква Мария Аштън, не очаквам ник’ква Мария Аштън…
— Изпрати ме нейно височество, херцогинята…
— Не знам куя й таз’ нейно височество… на луда ли ти приличам, или к’во?