Най-после се обърна; бледата светлина, която влизаше откъм гърба й през прозореца, посребряваше едната страна на лицето й. Дали не беше плакала? Херцогът не можеше да каже, не виждаше ясно очите й, тъй като бяха в сянка. Тогава младата жена подсмръкна и избърса нос с опакото на дланта си. Гласът й прозвуча напрегнато и дрезгаво, когато заговори отново.
— Вие сте най-нетърпимата личност, която познавам.
— Съжалявам — отвърна след известна пауза той; внезапно осъзна, че се взираше от доста време в нея.
Не съжаляваше, разбира се — не по този начин.
— Ясно произнесено, макар и неискрено. — Мария се приближи отново до писалището, прелисти обгорелите страници и попита: — Ще опитаме ли пак, ваше височество?
През тази нощ Мария не спа по-добре, отколкото през последните две седмици след инцидента в библиотеката, или по-точно, откакто бе изпратила на херцогинята писмения си отказ да продължава да работи тук. Заместникът й можеше да пристигне всеки момент. А тя щеше да се върне в Хъдърсфийлд и да продължи живота си като дъщерята на викария. И всичките й мечти да спаси себе си и своята майка нямаше да се осъществят, също както и смехотворните въжделения, родени от романтичната й душа, да спаси херцог Солтърдън от лудницата. Единствената цел на негово височество бе да й прави напук… да прави напук на целия свят, да не говорим на самия себе си.
С настроението си през последните две седмици той определено не бе спечелил благоволението на нито един от прислугата в Торн Роуз. Поведението му ставаше все по-ужасно, войнстващо през повечето време. Всички се движеха на пръсти с усещането, че стъпват по яйчени черупки. Вече заговорничеха да подпалят къщата… докато той е в нея.
Несъмнено нейният повереник бе твърдо решен да се плъзне обратно в бездната на умствената инерция. Вече многократно й се бе налагало да го измъква насила от съня, само за да трябва да се справя с темперамент, който можеше да се сравни единствено с изригването на Везувий. Тя лично го предпочиташе тогава, когато бе изпаднал в безсъзнателност. През последните дни имаше случаи, когато с радост би окуражила умствения му зимен сън, ако мисълта за страданието на херцогинята не я пришпорваше да се изправи за пореден път пред този дракон, вдигнала предизвикателно меча на непокорството.
Очевидно не можеше да я понася и с удоволствие би я удушил с голи ръце.
Тази мисъл я преследваше неотстъпно.
Защо я интересуваше толкова какво изпитваше херцогът?
Защо я преследваха непрестанно странните емоции, които бе усетила към него през онова слънчево утро, когато в конюшнята бе забеляза в погледа и в лицето му нещо, придало му внезапно толкова човешки и уязвим… и приятен вид.
О, да, тези емоции не й даваха мира. Те смущаваха съня й. Убиваха апетита й. Караха сърцето й да се къса още повече сега, когато той реагираше така бурно на присъствието й.
„Скъпи, милостиви Отче, моля те, помогни на херцогинята да разбере защо не мога да остана тук.“
Изправи се в леглото си. Студеният въздух преминаваше през тънката й нощница. Перспективата да напусне уюта и топлината на леглото не й се нравеше, но тази нощ неспокойствието просто не й даваше мира. Напрежението като че ли висеше във въздуха… сякаш някой стоеше там, в мрака, и я наблюдаваше, докато спи. Слуховете за неотдавнашни кражби в района, достигнали до обитателите на Торн Роуз, също не й помагаха. Миналата седмица Мелкъм Манър, който отстоеше само на един хвърлей място от другата страна на долината, бе нападнат от банда разбойници и ограбен до шушка. Дъщерята на лорд Мелкъм била отмъкната във винената изба от двама маскирани гиганти и…