Не искаше да мисли за това. Очевидно скоро щеше да заприлича съвсем на Моли, която се щураше напред-назад из къщата и повтаряше, че Торн Роуз, беззащитен като изоставено от майка си агне, щял да бъде следващата им цел.
Както винаги, вратата към стаята на Солтърдън бе широко отворена. Със свещ в ръка тръгна на пръсти към леглото му и се взря през прозрачните завеси.
Празно!
Повдигна по-високо свещта, вгледа се по-напрегнато. Завивките бяха отметнати, във възглавницата бе останала вдлъбнатина, оставена от главата му… Завъртя се на пети и пламъчето на свещта премигна заплашително. Обходи с поглед стаята и откри, че инвалидният стол на херцога бе изчезнал.
Мария се спусна към звънеца, за да повика Гъртруд, но разумът надделя и тя замръзна на място, разтреперана, вкопчила пръсти в пискюлестата връв така здраво, сякаш от това зависеше животът й, докато и сърцето, и въображението й препускаха диво.
— Мисли рационално — произнесе на глас тя. — Не е нужно да вдигаш цялата къща на крак. Паниката няма да помогне при това положение.
Къде, по дяволите, бе отишъл?
Тя, разбира се, щеше да бъде отговорна, ако се случеше нещо.
Но какво можеше да се случи?
Той можеше да падне по стълбите, естествено. О, Боже! Неволно пред очите й изникна образът му; той лежеше в разяден от червеите ковчег!
Можеше даже да се е хвърлил през прозореца. Това бе характерно за хората в неговото положение. Пол, в най-тежките си мигове, дори бе говорил за подобен изход… О, Боже!
Втурна се по коридора, блъсна се право в Тадеус и изпищя, изтърва свещта върху крака си, отстъпи рязко назад и настъпи подгъва на дрехата си, който се влачеше няколко сантиметра зад нея по пода.
— Господ да мъ убий — измърмори той и вдигна свещта, преди да е изгаснала, надигна я помежду им и огледа младата жена с вдигнати вежди. — Признавам, чи й прекалено да съ надявам да си търсила мен.
— Негово височество — отвърна, все още трепереща, тя. — Няма го.
Слугата мина покрай нея и влезе в стаята на господаря. В това време мис Аштън обви тялото си с ръце и се сви цялата, за да се защити от студа. Пламъчето на свещта осветяваше едната половина на лицето му, когато се върна.
— Наистина го няма. Признавам, чи й прекалено много да съ надявам адските демони да са дошли да вземат нещастната му душа. Ще отворим ли бутилка от най-хубавото шампанско на негово височество, за да отпразнуваме?
— Не ставай нахален — отвърна Мария и си взе свещта.
Тадеус тръгна след нея по коридора.
— Херцогинята може ни направи услуга на всичките, кат’ го даде в Ройял Оукс.
Младата жена, която тъкмо бе стигнала до стълбището спря и погледна надолу — посрещна я непрогледен мрак.
— Той не е луд.
— Побърканите… всичките съ нареждат покрай запречените с решетки прозорци и плюят по хората. Някои лаят кат’ кучета.
Младата жена обърна очи към своя събеседник и потръпна, като си представи картината, описана току-що от него.
— Той не е луд — повтори тя.
В този миг до слуха й достигна звук, толкова неопределен, че можеше спокойно да бъде плод на фантазията й. Ето го пак! Заобиколи слугата и започна да се връща по коридора. Мина покрай стаята на своя господар, водена от звуците, които малко по малко се превръщаха в нещо като музика.
— Музикалната стая! — извика тя и хукна натам.
Полите на дрехата се мятаха около глезените й, докато преминаваше от един коридор в друг. Най-после достигна целта си. Спря на прага й, задъхана, а по пръстите й капеше горещ восък от свещта.
На слабата светлина на една самотна лампа, Солтърдън бе седнал пред пианото и дългите му пръсти натискаха един по един клавишите. Непокорните му коси падаха на вълни по раменете и закриваха едната страна на лицето му. На светлината на мигащото пламъче напомняше на изпаднал в съзерцание и размисъл дявол. Напомняше и на малкото момче, което е бил някога, промъкнал се крадешком в музикалната стая против бащината си воля, за да свири на светлината само на една свещ. Изражението му бе смесица от екстаз и мъка.
Тадеус се приближи до нея, но тя го отблъсна.
— Ще говоря насаме с него.
— Мислиш ли, чи й разумно, кат’ са има предвид как си облечена?
И я възнагради с типичната си безочлива усмивчица, която я накара да не намръщи.
— Това е всичко — заяви неумолимо Мария и го изгледа строго.
Най-сетне той вдигна ръце и тръгна, като се разтвори в мрака. Младата жена си пое дълбоко въздух, обърна се отново към вратата, поколеба се за момент на прага и тръгна стоически към своя повереник, който, щом я забеляза с ъгълчето на окото си, изправи рязко гръбнак и се огледа. Погледът му, обикновено така решителен в ината, бе изумен и отчаян и я накара да спре за миг и да потрепери, колкото от студ, толкова и от вълнение.