С внезапно пресъхнали устни и гърло промълви:
— Ваше височество… изкарахте ми акъла. Когато открих че ви няма, не можех да си представя къде може да сте отишли по това време на нощта. — Въздъхна раздразнено и продължи: — Помислих, че може да са ни нападнали онези ужасни крадци и… Е, — подсмръкна тя, — няма значение.
Херцогът се облегна бавно на стола си. Едната му длан все още беше върху пианото и пръстите му галеха леко клавишите.
— Струва ми се, че реагирах прибързано, но аз съм отговорна за вашето добруване, независимо дали ни харесва или не.
Както обикновено, той не отговори, а само я наблюдаваше със загадъчните си очи, които я нервираха толкова, а дългите му пръсти продължаваха да се плъзгат нагоре-надолу по клавиатурата. Изненадващо, но беше сменил дрехите си и го беше направил порядъчно добре, ако се изключеха леко намачканата му риза, закопчана накриво на врата… и голите му крака.
— Мисля, че моментът не е по-неподходящ от другите да ви съобщя, че реших да напусна Торн Роуз — обяви младата жена и думите сякаш накараха въздуха наоколо да завибрира. — Давам си сметка, че баба ви ще бъде разочарована. Страхувам се, че аз бях последната й надежда; тя толкова вярваше, че ще ви помогна. Но в един момент през последните дни осъзнах, че никой, най-малко пък аз, не е в състояние да ви помогне, ако сам не пожелаете това. — Опита да се усмихне. — Да ви закарам ли обратно в стаята ви, сър? Или, ако предпочитате, мога да повикам Гъртруд.
Никакъв отговор, нито дори намек за изненада.
Раменете й увиснаха леко. Обърна се. Глупаво момиче. Какво беше очаквала? Че ще започне да я моли да остане? Несъмнено щеше да бъде повече от щастлив да види гърба й.
В този момент пианото прозвуча отново.
Мис Аштън спря.
Малко по малко единичните звуци се обединиха, към първия се прибави втори, после трети, прозвуча простичка мелодия. Мария се обърна, вгледа се в пръстите, които се движеха по клавиатурата малко вдървено и бавно, но не и по познатия й несръчен начин.
— О! — възкликна тя и прикри устата си с длан, изтърва свещта от другата си ръка, но почти не го забеляза.
Междувременно ръцете му откриха удобния за тях ритъм и сега вече музиката се лееше от инструмента като птича песен.
Младата жена се приближи пъргаво до пианото, затанцува от нетърпение на пръсти; дланите й пърхаха над полираната му повърхност, но без да го докосват, подобно на пеперуда, надвиснала над някой цвят, преди да се отпусне леко върху му.
Най-сетне се приземи, подпря се на масивното дърво, почувства лекия трепет на музиката да преминава през цялото й тяло, като в същото време не изпускаше нито едно движение на ръцете му по белите и черните клавиши. Не смееше да диша. Ами ако това бе поредният й сън? Може би щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е повярвала на поредната си глупава фантазия… но не, дори в мечтите си не си бе представяла, че може да съществува такава лирична поезия от звуци.
Най-после насочи погледа си към лицето на своя повереник. Тъмносивите му очи, в които проблясваха златисти точици, наблюдаваха всяка нейна реакция, а в това време пръстите му продължаваха да се движат, да изпълват стаята със сърцераздирателна музика.
И се усмихна.
О, Боже, той се усмихна!
Не, това не беше саркастичната извивка на устните, която издаваше омразата и гнева му.
Усмивката засягаше и очите му, тя изтри мрачните, сурови линии от лицето му. Той внезапно се превърна отново в човешко същество, и при това изумително красиво.
Очите й се изпълниха със сълзи и измокриха ресниците й. За миг музиката престана да звучи.
— Не спирайте! — възкликна умолително тя. — Не, не спирайте, ваше височество. Това е най-красивата музика, която съм чувала някога. Не, не спирайте. Готова съм да остана завинаги тук и да слушам.
Усмивката му стана по-широка. Дланите му се раздвижиха, пръстите станаха още по-гъвкави, разтягаха се, галеха, тялото му се полюляваше в синхрон с всеки нюанс, с всеки тон, като го преживяваше така, сякаш бе живо същество вътре в него.
Мария затвори очи и се остави в плен на музиката. Изведнъж звукът спря. Тя се насили да отвори горящите си очи, за да открие, че Солтърдън я съзерцаваше с изражение, в което откри подобие на старото му настроение. Едва сега осъзна, че сълзите бяха потекли по бузите й, а гърлото й се бе свило от вълнение.
— Това е най-красивата музика, която съм чувала, ваше височество.
— Бах — обяви леко гърлено той.
— Бах — повтори Мария.
Той се усмихна отново и докосна с връхчетата на пръстите си леко, невероятно леко основата на гърлото й.