Той, херцог Солтърдън, действително й се бе усмихнал и, о, каква невероятна и вдъхваща страхопочитание трансформация бе това! В отговор цялото й същество бе запяло, изпълнено с хиляди хармонични звуци.
На закуска стана свидетел как господарят й се справи с храната си почти безпроблемно. Наля си сам чай и лично си отряза месо. Дори проведоха някакво подобие на разговор, при който тя сипеше трели като волна птичка, а той буботеше като гръмотевица.
— Добро утро, ваше височество!
— Утро, мис Аштън.
— Прекрасен ден, нали, ваше височество?
— Щом ви харесва да мислите така, мис Аштън. (С намек за неотдавнашния му саркастичен тон.)
Очевидно настроението му все още не беше в блестящо състояние. Младата жена така и не успя да изтръгне по време на цялата закуска поне една усмивчица от красивите му… Боже, сега пък и устните му бяха започнали да й се струват привлекателни! Тя обаче бе сигурна, че с времето и доброто му настроение щеше да се върне. Несъмнено невероятното положително развитие на нещата го бе смазало психически.
Честно казано, опияняващото преживяване от изминалата нощ караше и нея да се чувства някак си… замаяна. Не виждаше по какъв друг начин да опише невероятното усещане на лекота, която като че ли я повдигаше от земята.
Когато научи за внезапния обрат на нещата, Гъртруд се разплака от радост, разтанцува се с Мария, докато най-накрая двете се отпуснаха върху два стола, задавени от смях.
— Това бе най-невероятният миг в живота ми! — призна мис Аштън, завъртя се на пръсти и обви ръце около тялото си. — Той ми се усмихна, Гърти, наистина ми се усмихна. И ме държеше за ръката!
Повдигна дланта си пред очите и се взря в нея така, сякаш внезапно се бе превърнала в злато.
Икономката я наблюдаваше, ококорила очи, като хапеше лекичко долната си устна.
— Неговата музика… о, неговата музика… Слушала съм изпълненията на много хорове, но никой от тях не можеше да се сравни с небесните звуци, които излизат изпод великолепните му ръце. О, ама ръцете му наистина са невероятни. Не си ли съгласна, Гърти? Нали има красиви ръце?
Слугинята кимна и се ококори дори още повече.
— А когато се усмихна. — Мария се завъртя отново и се засмя, хвана се за дървената колона на леглото, за да се задържи, и се подпря на нея. — Усмивката му беше лъчезарна. Преобразуваща. Бях… хипнотизирана. — Въздъхна и погледът й доби сънливо изражение. — Когато ми заговори, цялото ми същество потрепера като от гръм. Сякаш затрепераха самите ми нерви. Не можех да дишам. Имах чувството, че… ще припадна. Да, че ще припадна.
— О, Боже!
Икономката присви устни и събра вежди.
— Гласът му — продължи да разсъждава на глас младата жена, — е тъмносиньо кадифе. Богат, дълбок, мек. По-дълбок, струва ми се, отколкото на брат ми. Бях… разтърсена до мозъка на костите си.
— Мили Боже — промърмори Гъртруд и закърши ръце.
— Прости ми, ако се държа като глупачка. Тези емоции сигурно са подобни на онова, което чувства една майка, когато види първите стъпки на своето чедо. Месеци на тренировки, на нетърпеливо очакване и най-сетне… Честно казано, Гърти — засмя се леко и обгърна с ръка колоната на леглото. — Често съм подозирала, че оттук може да избликне подобен триумф… — Притисна юмрук към сърцето си. — И така и стана. Само че избликва и оттук. — Този път показа стомаха си. — И оттук. — Гърлото. — Усещам тялото си така, сякаш иска да се раздели на части и да се пръсне като искри на вятъра!
Вдигнала едната си вежда, Гъртруд се запъти към вратата на своя господар и попита:
— А к’во мислиш чи изпитва по тоз’ повод той самият, момиче?
Отвори широко вратата и надникна през нея.
Мария затанцува зад нея; не можеше да си намери място. Двете огледаха тайнствено помещението. Облечен, херцогът седеше на стол с висока облегалка пред пращящия огън с разтворена книга в скута. Той обаче наблюдаваше пламъците; изражението му не бе и наполовина така враждебно, както обикновено, но затова пък бе доста резервирано.
— Не е ли забележителен? — прошепна мис Аштън. — Не е ли велик? Ами красив? Изтънчен? О, Гърти, не е ли най-невероятният мъж, когото си виждала?
— За херцог Солтърдън ли говориш? Същия, когото едва вчера вечерта наричаше звяр, непоправим и противен?
— Тогава бях сляпа. Сега съм… сега съм…
— Започвам да разбирам какво си, скъпа, и това мъ смущава страшно много — промърмори под носа си слугинята и поклати глава. — Господ да ти й на помощ, скъпа, ако съм права.
Студеният въздух на облачния ден очевидно оживи херцога и го спаси от утринната му унилост; същото стори и времето, което прекараха в компанията на Наппърл и палавата й дъщеричка. В съседно пасбище тъпчеше жребец със загладен сребрист косъм и пръхтеше от време на време към своята кобила, после се вдигаше на задните си крака, извил шия и започваше до лудува от единия до другия край на поляната. Понякога клатеше глава с кръгови движения, после обръщаше муцуна към вятъра и цвилеше.