— Пиячи на вятъра — обясни Солтърдън. — Арабските коне са известни с това, че издържат на големи предизвикателства. Те пият горещите пустинни ветрове и след това ги изпускат през ноздрите си като огън. Издръжливостта им е ненадмината.
— Как се казва? — попита младата жена, смаяна от великолепието на сивия жребец.
— Наполеон.
— Той се държи предизвикателно, ваше височество. Опасен ли е?
— Ако можех да стана от този стол, щях да ви покажа колко е опасен. Едно дете би могло да го язди, мис Аштън. Едно крехко и деликатно момиче като… вас.
Бузите й поруменяха. Тя извърна поглед към дърветата, после към небето, притъмняло и надвиснало.
— Кажете, мис Аштън, ако тази кобилка беше ваша, как щяхте да я наречете?
Изминаха няколко секунди, преди да Мария да намери гласа си.
— Дъщеричката на Наппърл ли, ваше височество?
Той кимна и вълненият му шал се плъзна.
Младата жена побърза да го оправи, като уви добре раменете и врата му; пръстите й докоснаха леко косата му, поспряха се, дори си поиграха, без нейният повереник да разбере, с къдрица, увиснала от външната страна на облегалката. Странно, но онова, което до неотдавна й се бе струвало противно, сега привличаше ръката й като магнит.
— Бих я нарекла Наптийста Роуз, ваше височество.
— Защо?
— Не… не знам. Защо звучи така женствено, а тя е женствена. А Роуз, разбира се, е в чест на вашия дом.
Херцогът проследи безмълвно с поглед кончето, което тичаше из кафявата трева, а след това каза:
— Тогава да бъде Наптийста Роуз.
През целия следващ час седяха под едно дърво и тя го слушаше как чете на глас от „Викарият от Уейкфийлд“. Подобно на музиката, която бе свирил предишната нощ, думите звучаха лирично в неговата уста. Нима само допреди няколко дни единствените звуци, които успяваше да издаде, бяха по някое пъшкане или завалена дума от време на време? Когато дори само присъствието му я отблъскваше и плашеше? Сега тя се бе облегнала спокойно на възлестото стъбло на стария дъб, затворила очи и увита добре в шала си, тъй като времето се менеше непрекъснато и то към по-лошо, и се вслушваше в гласа му с усещането, че се носеше на крилата на студения вятър. Внезапно й дойде идеята, че можеше да остане тук, в Торн Роуз завинаги, да се грижи за всяка нужда и желание на своя господар — завинаги. Да прекарва всеки миг от всеки ден в неговата компания, нощем да лети, носена от неговата музика и да се моли да я възнагради с прегръдката си още веднъж в живота й.
Едва когато настана тишина, Мария отвори очи. Солтърдън я наблюдаваше, в тъмните му очи прочете сянка от предишния гняв; книгата лежеше захвърлена на земята в краката му.
— Ваше височество?
— Кажете ми каква полза има от всичко това — попита той и посочи към книгата, — щом не мога да използвам краката си.
Подобно на неочаквания леден дъжд и безмилостния източен вятър, който прогони по къщите и хора, и животни, херцогиня Солтърдън пристигна непосредствено след обяд… без предупреждение.
Мис Аштън се ровеше из полиците на библиотеката с надеждата да открие книга, която да отвлече господаря й от мрачното настроение, в което бе изпаднал, когато Гъртруд нахлу в стаята, като размахваше възбудено ръце, последвана от купчина слуги, които се струпаха зад нея като ято разтревожени квачки.
— Херцогинята — извика тя и изскочи веднага от библиотеката сред шумолене на поли и фусти.
Вперила поглед след нея, Мария преглътна мъчително и възкликна:
— О, Боже! Писмото. Забравих за писмото.
Настроението й се помрачи дори още повече, когато разбра, че новодошлата не е сама… очевидно на нейно височество не й бе нужно много време, за да й намери заместничка.
Херцогинята я повика незабавно.
Младата жена стоя в продължение на два часа пред един от двайсетината салона в очакване да бъде приета от нейно височество, като наблюдаваше как прислугата, която бе пристигнала със старицата от Уиндхорст, се суети напред-назад из коридорите ту натоварена със спално бельо, ту със сребърен сервиз за топъл шоколад, ту с вази с цветя, откъснати току-що от зимната градина. Човек би помислил, че е пристигнал крал Джордж, а не осемдесет и няколко годишната херцогиня.
Бяха дошли не по-малко от четири камериерки, перачка, която да се занимава само с дрехите на херцогинята и гладачка, която да се посвещава единствено на тяхното гладене. Имаше слугиня, чиято задача бе да опакова и разопакова багажите й, иконом, който сипеше непрестанно заповеди на четирима лакея, а те трябваше да скачат при всяка негова команда. Имаше още един френски готвач с двама помощници (И той изгони без много церемонии готвача на Торн Роуз от кухнята), без да се говори за специалиста по тестените изделия, който трябваше да приготвя всекидневно хляба, кекса за чая и сладките за своята господарка. Само час след нейното пристигане цялото западно крило бе изчистено из основи, прозорците — измити, а мебелите — пренаредени. От кухнята вече се носеше ухание на чаени сладки с канела.