— Сигурен съм вече сте разбрали, че състояния като на Солтърдън се отличават с ясно изразена тенденция към силна меланхолия със спорадични прояви на крайна агресивност; нещо обичайно за претърпяното от него нараняване, по-точно, удара по главата. Страхувам се, че болниците ни са препълнени с подобни случаи на деменция и това ще продължи дотогава, докато не започнем да разбираме по-добре функционирането на мозъка.
— Да, но…
— Следователно — прекъсна я херцогинята, — стигнахме до печалното заключение, че, в интерес на моя внук е, да бъде отведен сред по-подходящо за неговите нужди и положение обкръжение.
— На място, където за него ще се грижат хора, по… — как да кажа, хора, с по-голям опит и квалификация, способни да управляват по-успешно неговото поведение и добро здраве — намеси се Еджкъм.
— Ройял Оукс — възкликна младата жена; чашката издрънча върху чинийката и върху коляното й се разля топъл шоколад.
— Разбира се, че не.
Лейди Солтърдън повдигна едната си вежда.
— Но все пак болница. В която ще бъде затворен с побъркани, виещи като кучета!
— Боже мили — промърмори херцогинята. — Това е една доста мелодраматична картина, която, сигурна съм, е малко вероятна. Говорим за херцог Солтърдън, скъпа, не за някой прост селянин.
— Но…
— Не ви ли е крещял всевъзможни грубости? — попита лекарят.
— Да, но…
— Не ви ли е душил? — обади се и възрастната жена.
— Направи го, обаче…
— И едва не ви измъкна ръцете от тялото? — заинтересува се Еджкъм.
— Той…
— И не подчертах ли пред вас, мис Аштън, че вие сте последната ми надежда; че ако и вие не се справите с моя внук, ще бъде принудена да взема това драстично, но необходимо решение?
Мария се отпусна отново на стола си; виеше й се свят.
— Да, ваше височество, така е. Обаче… — Затвори за момент очи, пое си въздух, за да събере сили, изчака евентуално поредно прекъсване и заяви толкова тихо, че старата жена се принуди да се приведе напред, за да я чуе. — Щастлива съм да ви информирам, ваше височество, че способността му за словесно общуване се подобри значително. Храни се и се облича сам, и ми чете на глас. Особено съм радостна да съобщя, че започна да свири отново на пианото!
— Не може да бъде! — възкликна лекарят.
— А как… как се държи? — попита лейди Солтърдън.
— Мога да кажа само, че общуването ни снощи и тази сутрин премина без обичайните изблици на несъгласие. Прояви се като изключително приятен човек, ваше височество.
— Което не означава, че не би избухнал, ако бъде предизвикан — отбеляза пълното човече. Събрал съчувствено вежди, той стана от мястото си и взе ръката на възрастната дама. — Скъпа ми Изабела, не трябва да вземате прекалено присърце подобен обрат. И преди се е случвало състоянието му да се подобри внезапно, без никакво предупреждение, за да потъне след това отново в дълбините на деменцията.
С блеснали очи и потрепваща брадичка, лейди Солтърдън рече с треперещ глас:
— Трябва да го видя незабавно.
— Гъртруд го приготвя — отвърна Мария и остави настрани чашката си. — Ако нямате нищо против, ваше височество, ще тръгна преди вас, за да се уверя, че е готов.
— Разбира се.
Младата жена се изправи; в този момент херцогинята я хвана за ръката с крехките си, но изненадващо силни пръсти, и я стисна буйно. В сивите й очи се бореха надеждата и отчаянието.
Уверено усмихната, мис Аштън излезе забързано от стаята и спря за момент, вперила втрещена невиждащ поглед в галерията пред себе си.
Мили Боже, те бяха дошли да вземат негово височество и да го тикнат в някое ужасно място, където към него нямаше да се отнасят по-добре, отколкото като към някое опасно, безмозъчно животно.
— Но сега вече той е по-добре — промълви тя, за да се успокои. — Много по-добре. — Погледна към тавана, където позлатени херувимчета лудуваха сред клоните на маслинови дръвчета и се обърна към Бога. — Истинско чудо е, че състоянието на негово височество се подобри така забележително точно сега, непосредствено преди да са дошли да го отведат. Може би все пак не сте се отказали от мен?
С тези думи се спусна към стълбището, като вземаше стъпалата две по две, за да се озове срещу пребледнялата Гъртруд; униформата й беше разкъсана, мокра и изцапана със сапун.
— Негово височество — успя да избъбри най-сетне икономката. — Страхувам съ, момиче, че състоянието му съ влоши внезапно и рязко.
— Не е възможно…
— Щом му казах, че е пристигнала нейно височество…
— Но той беше съвсем добре само преди два часа, Гъртруд. Хранеше се сам и бърбореше…
— Все едно, чи съ отвори самият ад и от него изскочи сам Дяволът. Не ще да има нещо общо нито с мен, нито с който и да й било друг, не позволява да правим нищо. Утре окото на Моли шъ бъде черно, а колкото до мойта цицина…