Внезапно откъм коридора се разнесе трясък, последван от писък. Една слугиня изскочи от стаята на Солтърдън и се приведе в същия миг, в който над главата й прехвърча някакъв предмет и се разби в отсрещната стена.
Мария влезе в стаята; в същия момент край нея профуча порцеланова ваза и се строши в рамката на вратата. Подът беше осеян с изпочупена стъклария. Масите и столовете бяха преобърнати. Но онова, което я накара да замре, бе гледката, която представляваше нейният господар.
Предпазливо се приближи до него. Седнал на стола си, той я гледаше изпод разчорлените си коси, а широките му рамене се вдигаха тежко от гняв и умора. Вълкът се бе завърнал… драконът. Очите му горяха. Бе оголил зъби. Младата жена помисли, че ще припадне.
— Не — поклати глава тя. — Не сега. Няма да го направиш сега. Няма да ти позволя. Вече направи прекалено много. Видях какво можеш да постигнеш. Какво можеш да станеш отново.
— Излез оттук — изръмжа той.
— Не, няма да изляза. Няма да те оставя да причиниш това на себе си, на мен или на баба си. — Приближи се още малко, без да обръща внимание на страха си; затова пък остави гнева си да се вихри на воля, за да й даде кураж. — Спомнете си кой сте, сър. Какво сте и…
— Знам какво съм — озъби се херцогът. — Не ми е нужно някой като теб да ми го припомня. Аз съм проклетият херцог Солтърдън, скъпа моя, а ти си… робиня, наета от баба ми, за да опита ме приближи до онова, което съм бил някога. Е, в случай, че не си забелязала… — Той разпери ръце и довърши думите си, като изви подигравателно устни. — Не съм човека, който бях някога.
— Значи това било. — Мис Аштън се отпусна на колене до него и се вкопчи в стола му и затърси погледа му; в този момент не я вълнуваше мисълта, че повереникът й може да се разбеснее отново. — Ти се страхуваш.
Той сграбчи главата й в двете си ръце. Пръстите се впиха грубо в косите й и дръпнаха главата й насила назад, сякаш възнамеряваше да й пречупи врата. От очите й рукнаха сълзи от болка и потекоха по слепоочията й, но тя повтори през зъби:
— Вие се страхувате от собствената си уязвимост, ваше височество. Страхувате се, че светът ще гледа на вас като на по-нискостоящ, защото сте в инвалиден стол.
Солтърдън я дръпна към себе си така буйно, че младата жена примря от болка. Но не се предаде.
— Нужно е много повече от два крака, за да бъде човек мъж, ваше височество.
— Съгласен съм — изръмжа той, отдръпна едната си ръка и я сграбчи за китката, притисна дланта й към топлата издутина в слабините и я задържа там, макар тя да хлъцна от изумление и да опита да я измъкне. — Това е нужно, за да бъдеш мъж, скъпа моя, а аз не мога да използвам и него. Така че кажете ми, мис Аштън, компаньонко моя, която си доставяш удоволствие с мъжествени конярчета, какво остава от един мъж, ако не може да използва нито краката си, нито патката си? Хм?
— Достойнството — прошепна Мария; бузите й горяха, от очите й продължаваха да се леяат сълзи. — Остават му душата и духът, нематериалната същност, с които заслужава ада или небето.
— Така ли? — Лицето му отстоеше само на сантиметри от нейното. Обви ръка около гърлото й и стисна леко. — А онези от нас, които нямат душа, мис Аштън?
— Във вас има много доброта, сър. Тя е тук, трябва само да признаете нейното съществуване. Видях я в очите ви снощи; те светеха по-ярко от която и да е звезда в света.
— Боже, Боже. Колко поетично от устата на една курва.
— Аз не съм курва, сър.
Устните му се извиха цинично, ноздрите му се разшириха. Погали пулсиращата вена на врата й с палеца си, докато я поглъщаше с вълчия си, стоманеносив поглед.
Най-сетне я пусна. Тя се плъзна встрани; изпита такова облекчение, че краката й омекнаха. Наложи си да остане на колене, усещайки силното пулсиране на скалпа си. Имаше чувството, че пръстите му все още стискат врата й и го изгарят. Едва тогава гневът започна да се надига в гърлото й. Шокиращото разочарование я накара да се разтрепери. Нима наистина снощи бе почувствала към този капризен аристократ нещо повече от просто задължение? Най-накрая успя да стане и се запъти към вратата, без да се обърне.
— Мис Аштън — промълви Солтърдън и, тъй като тя не му обърна внимание, извика: — Мария!
Тя се завъртя на пети, стиснала юмруци край тялото си. Косата се разпиля по раменете й.
— Не съм ви позволявала да ме наричате така, ваше височество. Нито възнамерявам да го направя. Не мисля, че ви харесвам особено, ваше височество, дори съм сигурна в това. През последните седмици опитвах да не обръщам внимание на слуховете и намеците по адрес на вашия характер, но, колкото и да ми е неприятно да го кажа, те се оказаха верни. Несъмнено заслужавате жестоката съдба, която ви очаква. О, да — повиши глас тя, — забравих да ви уведомя, че херцогинята е довела някакъв лекар на име Еджкъм, който е убеден, че единственият лек за вашето състояние е дом за виещи манияци и изгубени души. Аз, разбира се, опитах да ги разубедя. Сигурна съм обаче, че след като видят вас и доказателствата за лошия ви нрав, ще побързат да осъществят намеренията си, така че с малко късмет ще се отървем от вас преди падането на нощта. Надявам се да изгниете като плъх в онова ужасно място, тъй като не заслужавате друго!