Събрала цялото си търпение, което не беше лесна работа, тъй като пръстите на ръцете и на краката й започваха да се вкочаняват, младата жена отговори:
— Ако само отворите вратата…
— Нема да отварям вратата на никой, освен ако немам изрично нареждане от икономката.
— Тогава пуснете ме да поговоря с нея.
— Тя не й тук!
Мария остави куфара си на стълбищната площадка и се вгледа в лъвските глави, като опитваше да преглътне безсилието и нарастващото си раздразнение. Тогава се сети. „Писмото!“ Отвори чантичката си и измъкна оттам търсеното послание.
— Нареждането, написано лично от херцогинята, ще свърши ли работа? — попита тя, усмихна се самодоволно и размаха листа хартия под зеления нос на лъва.
Настана тишина, след което… вратата се отвори едвам-едвам, колкото да позволи да се види един слаб нос. Чифт близко разположени очи се втренчиха в нея, ококориха се, после се присвиха забележимо, докато я оглеждаха.
Младата жена се усмихна още по-широко, разгърна листа и го приближи до часовоя.
— Това може би ще промени решението ви.
— На к’во, по дяволите, ти мязам? На някой съдия ли? Тъз проклета хъртишка не може да ми кажи нищо, доколкото знам.
Осъзнала, че слугинята не може да чете, Мария изгуби увереността си. Миг по-късно обаче й дойде нова идея. Тя почти допря носа си в носа на Цербера и рече:
— Да, права сте, но защо не рискувате и не ми повярвате? Каква мислите ще бъде реакцията на нейно височество, когато разбере, че писмените й нареждания не са изпълнени?
— Гръм и мълнии! — процеди гласът, след което вратата се затръшна пред нея и я накара да отдръпне набързо глава.
Само след секунда вратата се отвори широко и разкри мършавата фигура на една прислужничка, с накриво завързана престилка и подаващи се сплъстени руси кичури коса изпод смачканото боне.
— Е? — излая тя. — К’во, по дяволите, чакаш, специална покана ли? Побързай, мътните го взели, преди да съм измръзнала или да сми пуснали някой разбойник в къщата, та да прибърка всички скринове.
— Разбойник ли?
Мария вдигна куфара си и влезе пъргаво във вестибюла. Ченето й увисна от мрачния му вид.
— Да, разбойник. Хората не могат да бъдат сигурни дори в собствения си дом напоследък. — Слугинята затвори с ритник вратата. От силния трясък затрепериха всики коридори, които водеха от вестибюла към вътрешността на сградата. Поставило ръце на хълбоците, момичето продължи да оглежда новодошлата, като в същото време обясняваше. — Нема и две седмици, откакто икономът на лорд Мидълтън отворил на няк’во момиче, което уж идвало по пукана на самата лейди Мидълтън. Едва прекрачила прага, след нея нахълтали още десетина кучи синове. Посли вързали цялото семейство с въжетата от пердетата и ограбили всичко ду шушка. — Слугинята изсумтя. — Лейди Мидълтън все още бълва огън и жупел само кат’ съ сети за случката.
— Това е ужасно — възкликна разсеяно Мария, като прекара леко пръсти по ламперията и по махагоновите херувимчета, които надничаха от дълбоките ниши в стената.
— Ужасно е меко казано, ако питаш мен. И, отсега нататък, икономите вече шъ влизат и излизат през задната порта…
— О, аз не съм икономка. — Младата жена вдигна една китайска ваза и я поднесе към светлината на стенната газена лампа. — Аз съм тук, за да бъда компаньонка на младия Солтърдън.
— Младия Солтърдън ли?
Момичето грабна вазата от ръцете й и я бухна обратно върху масата.
— Внука на херцогинята. Той е болен, естествено. Нали е инвалид? — Приближи се на пръсти до стълбището, постави длан върху лъскавия парапет и вдигна поглед към тъмната стълбищна площадка на горния етаж. — Бих искала да се запозная веднага с него, разбира се.
— Чудесно. — В тона на слугинята прозвуча явно развеселяване. След което я заобиколи. После я сбута грубичко с рамо и заизкачва стълбите, като поклащаше с доста преувеличени движения слабите си хълбоци. — Искала да съ запознай веднага с него, речи тя, все едно чи й самата херцогиня. Вече очаквам да ми кажи да й разопаковам багажчето и да й изгладя воланчетата по гащичкити… сякаш няма с какво друго да си запълвам времито… не чи изобщо имам таквоз.
Очевидно очакванията й да бъде посрещната радушно от прислуга в колосана униформа и дантелени бели бонета си бяха само една фантазия, както и надеждата да й отвори някой мил иконом, който, естествено, трябваше да бъде съвсем благоприличен и, изправил гръбнак и вперил поглед в собствения си крив нос, да обяви пристигането й. А след това икономката трябваше да я отведе до някое чисто, топло местенце край кухненския огън и да я възнагради с горещ чай и вдигащи пара кифлички, намазани с масло и сметана.