Гласът й секна и тя прехапа долната си устна.
— Туй й нормално да съ очаква, туй съ майчински чувства. Грижовната половинка на една жена, сигурно.
— Това ли било? — възкликна престорено енергично мис Аштън. — Майчинска грижовност?
— К’во друго можи да й?
— Ами… не знам. А и няма значение, струва ми се, тъй като, след като наговорих на негово височество всички онези ужасни неща, ще трябва да си вървя, независимо дали го искам или не… веднага след като той информира баба си каква гадна, избухлива компаньонка му е намерила.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Солтърдън запази мълчание, докато баба му крачеше из стаята, хванала в една ръка чашата си с бренди; диамантите на другата хвърляха бляскави отражения по богатата дървена ламперия на стените. Едва когато се спря край огъня и се подпря с възлестата си бледа ръка на полицата, той срещна суровия й поглед и каза онова, което му беше на сърцето, но не и преди да се взре за последен път към вратата, откъдето бе излязла Мария.
— Трябва да съм по-слабоумен, отколкото си мислех, ваше височество. Мислех си, че ще се разплачете от щастие и облекчение, като видите колко се е подобрило състоянието ми.
— Затова ли ме гледаш така и се цупиш? — попита тя. — Нужно ли е да ти напомням, че не съм, нито пък някога съм била безмозъчно сантиментална?
— Не. — Младият мъж извърна поглед. — Не е нужно да ми напомняте.
— Трябва да знаеш, че съм много доволна, ако не и изненадана. Мис Аштън изглежда е извършила чудеса откакто е пристигнала в Торн Роуз.
— Тя е… — Спря, защото не можеше да намери вярната дума, фразата, обрисуваща най-правилно жената, която само преди минути буквално му бе издрала очите… същата жена, която предишната нощ бе затанцувала от радост, босонога и по нощница, из музикалната стая, докато той начукваше непохватно някаква мелодия на пианото. — … водопад от противоречиви емоции — завърши най-сетне мисълта си той.
— Меко казано.
Лейди Солтърдън погледна към чашата портвайн в ръката му и зачака да го види да пие. Внукът й вдигна внимателно към устата си, отпи, усети как течността потича като огън по гърлото му. Стисна клепачи, докато изчака адският огън да позагасне и докато остане само леко парене в стомаха му. Нямаше да кашля, въпреки желанието си да го направи. Това, разбира се, щеше да бъде признак на слабост, а ако баба му презираше нещо, то това бе човешката слабост.
— Изглеждаш наистина добре, като се има предвид какво бе състоянието ти само преди няколко седмици. — Може би малко слаб и неизискан. Защо реши да пуснеш косата си да порасне така, си остана загадка за мен; сега приличаш на брат си повече, откогато и да било досега. Несъмнено сега ще започнеш да ореш бразди със собствените си ръце и да садиш зелки за твоите арендатори.
— Това не намали уважението ти към Клейтън, доколкото си спомням.
— То може и да е приемливо за Клейтън, по-малкият ми внук, но не и за теб, първородния. Херцозите не се трудят заедно със своите арендатори.
— Нито пък свирят на пиано — произнесе под носа си младият мъж и отпи отново от чашата с портвайн.
Най-после възрастната дама седна, изправила като струна гръбнак, вдигнала брадичка. Вперил поглед в намаляващото количество на питието си, Трей попита:
— Защо дойде? И защо доведе Еджкъм?
— Защо според теб?
Солтърдън погледна отново към вратата, насочи цялата си воля към нея, сякаш се надяваше така да я отвори. Дали тя беше все още там — мис Аштън — в очакване на някакъв знак от негова страна, преди да нахлуе, сипейки заповеди като някой войник? Разбира се, че не. Та нали я беше отпратил? Буквално й бе наредил да върви по дяволите и да се махне от живота му? И за какво?
Само защото, в своята невинност и ентусиазъм, бе повярвала, че го е спасила от съществуване, по-ужасно от смъртта.
Едвам не се засмя. Затова пък отпи отново.
Къде ли беше тя?
Не че му беше нужна… можеше сам да се справи с баба си, винаги го бе правил, само дето сега…
Боже, колко уморен се почувства изведнъж. Главата започваше да го боли, съзнанието му — да се замъглява. Беше му трудно да мисли свързано, изглежда не можеше да се сети за верните думи, които щяха да успокоят херцогинята.
Този път портвайнът се вля по-безпроблемно в гърлото му. Не усети почти никакво парене, забеляза само появата на появил се незнайно откъде лакей, който напълни чашата му.
— Защо според теб? — повтори на глас думите на баба си той. — Защо според теб ли? Нека да помисля… защото… си решила да ме отстраниш. Да ме погребеш в някоя килия, сякаш не съм нещо повече от някаква отвратителна тайна, която е най-добре да бъде скрита.