— Да.
— Ах! — Портвайнът се плисна върху коляното му. Той проследи с поглед как петното плъзна като сянка по жълтокафеникавите му бричове. — Е, това може да те изненада, бабо, но тайната отдавна е станала публична. Ако все още не си разбрала, да те уведомя, че представителите на нашата класа отдавна престанаха да се отбиват тук. Изглежда не разбират неспособността ми да се примиря с новата си роля в живота. Нито пък аз съм повярвал дори за момент, че интересът им към мен и моето здраве може да има нещо общо със загриженост. Падналите аристократи, особено херцозите, дават повод за небивали разговори по време на вечери и приеми. — Като въртеше чашата в ръката си, произнесе през стиснатите си зъби: — Шокиращи неща може да научи човек, когато другите го мислят за идиот. Колкото до вас самата, ваше височество, вие сте били винаги смайващо откровена, но това няма значение. Аз ви прощавам… както винаги. Всъщност и нямам друг избор, нали така?
— Не, ако желаеш да наследиш богатствата ми.
— Ах! — повтори младият мъж и й се усмихна ослепително.
— Аз не ставам по-млада, Трей. През последните петнайсет години чаках търпеливо да се установиш, да порастнеш, да се ожениш и да ме дариш с наследници. А сега и това. Не виждам как бих могла да завещая имуществото си на едно неподвижно растение.
— А разбира се като ме затвориш в някоя болница ще можеш веднага да се захванеш на работа и да завещаеш всичко на моя далеч по-заслужаващ го брат Клейтън.
— Който нито го иска, нито се нуждае от него — додаде някак уморено възрастната дама. — Но за това сега не може да става и дума. Ти си по-добре, слава Богу…
— Благодарение на мис Аштън — прекъсна я младият мъж и посочи малко несигурно с чашата си към вратата.
Херцогинята повдигна едната си вежда и се отпусна назад върху облегалката на стола си.
През последните седмици Мария не се бе замисляла много-много за великолепието на обстановката, особено на нейната спалня, главно защото бе прекарвала почти всеки свободен миг на деня със Солтърдън… както и на вечерта. Когато най-после се строполяваше в леглото си, тя се чувстваше прекалено изтощена, за да оцени изключителната красота на бялата ламперия, на розовите завеси и изисканите светли килими — всички те отражение на периода от царуването на Людовик XV и достойни за изискванията дори на една принцеса.
Сега, след като вече бе сгънала и последния си чифт закърпени чорапи и бе подредила всичко, в това число и старата фуста в малкия си куфар, тя огледа великолепния интериор с неутешим вид.
Тръгваше си. Очевидно херцогинята нямаше да позволи компаньонката на внука й да му говори подобни неща в лицето. Той беше херцог Солтърдън, за Бога, а тя го бе оприличила с мръсен плъх. И не можеше да обвинява никого другиго за това, освен самата себе си. И именно заради вечното си непокорство бе отговорила на тази обява. После това пък се бе отказала от това място заради обезверяването си, и най-накрая, но не на последно място, бе провалила шанса си да остане тук.
Седна на един стол, протегна ръце над огъня и зачака.
Вратата се отвори и Гъртруд запълни входа.
— Нейно височество желай да тъ види веднага.
— Много добре — отвърна решително Мария. И като вирна брадичка, съблече протърканата си пелерина и заяви: — Готова съм.
Младата жена вървеше по безкрайните коридори, оглеждаше се наляво и надясно, сбогуваше се наум с картините по стените и статуетките, отрупали масичките, като бързаше да догони Гъртруд, която я бе изпреварила. Тя обаче, вместо да я поведе към някой салон или към крилото, в което се бе настанила херцогинята, се насочи право към главния вход. Слязоха по широките мраморни стъпала и тръгнаха по извитата алея. Там бе спряла отворена карета. Пътниците в нея бяха омотани с дебели шалове и пелерини с кожени яки, прихлупили ниско над веждите шапки, за да се прикрият от снежинките, които танцуваха мълчаливо край тях. Мина цяла минута, преди Мария да разбере, че това бяха лейди Солтърдън и нейният внук.
— Елате насам — провикна се нейно височество. — Бързо! Понасям студа по време на движение, но неподвижното стоене като айсберг веднага се отразява на ставите ми.
Мили Боже. До таква степен нямаха търпение да се отърват от нея, че я изритваха от Торн Роуз, без дори да я уведомят официално на специална среща! Но не това я вълнуваше в момента.
Колкото се може по-бързо, което не бе лесна работа предвид заледените стъпала, мис Аштън се отправи към екипажа, вперила поглед в своя повереник; той седеше на плюшената седалка срещу баба си, свел поглед. Бузите му бяха посивели от студа, устните — посинели.